Това е логичният кръговрат на живота, в който старите ценности се рушат, за да се заменят с нови по-полезни и по-адекватни по отношение на времето в което човек живее. Моето поколение израстна в трудни времена. Младите хора, които сега са на около тридесет и пет израснаха в едни екстремни условия, при които да оцелееш си беше цяло шибано чудо. И нямаше кой да ти каже две думи, защото всичко се случваше за пръв път. Не за пръв път въобще, но за пръв път толкова масово в България. 

Нямаше кой да ти каже, че некачествената дрога те убива мигновенно, а качествената ти ебава майката на организма и тогава те убива; нямаше кой да ти каже, че чукането също е опасно, че в дискотеката могат да те гръмнат и че да наръгаш някого с нож не е особена смелост. Всеки сам трябваше да изследва и разбира живота. А това проучване даде дяволски много жертви. Една трета от приятелите ми геройски загинаха в опознаването на новия, свободен и демократичен свят. Днешното поколение няма подобни проблеми. То е неприлично информирано. Всяка информация е на един сайт разстояние. Чак ти става гадно, че всичко ти е под носа.

Сега, когато една втора от средностатистическия ми живот отмина си мисля, че за нищо на света не бих заменил моето поколение за сегашното или за което и да е друго и не бих живял друг живот освен собствения си. Това вероятно е нещо нормално. Все пак човек винаги избира познатата болка пред непознатата. Това е факт. Свикнал е с нея, чувства я толкова близка и е за
предпочитане пред неясните, непознати опасности на живота.

Но има и други причини. Цялата тази наситеност на информация не дава на съвременния млад човек да се чувства откривател. Някак си всичко е прекалено готово, прекалено сдъвкано, смляно до такава степен, че няма какво да го правиш. Просто не чувствам бунта на днешното
поколение или ако го има той е твърде ригиден, сух, повърхностен и със сигурност го има публикуван някъде в Интернет. Моят бунт, бунта на моето поколение, го няма публикуван никъде.

Той е в сърцата и умовете на моите приятели. Той е в тъжните очи на онова момиче, което през далечната 1997 година ми каза "търпението е полезно само при децата и затворниците. Никога не бъди безучастен, когато виждаш нещо, което не ти харесва." А тя беше наистина много тъжно момиче. И до днес не съм виждал толкова прекрасни, тъжни очи... Тя беше истинска любов, за която не жалея...

Нашият бунт, беше бунта на наивните деца; на онова дете, дето трябва да пипне печката за да разбере, че ще се изгори. Всичко беше по метода проба-грешка.

Това трябва да прави съвременното младо поколение по самоуверено и по-смело. Но то е просто преситено, напрегнато и арогантно. Днешния бунт трябва да е друг. Бунта на реализираните мечти. Бунта на силните, спокойни млади хора, които най-накрая ще спрат издигането на алчността, като политическо кредо и програми основаващи се на крайното недоволство и невъзможността за щастие. Младите хора доказващи, че могат да живеят
пълноценен и изобилен живот...

Имам усещането, че тази задача също ще се падне на моето поколение. Какво пък, може би всички заедно ще го направим. Всеки носи отговорност за света, в който живее. Важното е да не се натъжаваме от разочарованията в живота. И дори когато се озовем в дълбините на отчаянието сред мрак и заблуда и милионите неизвестни на съвременния свят, една малка част от нас винаги ще знае, че това е тъмнината на нощта пълна със звезди, отблясъци от хората
нестоящи безучастни.