Знаеше, че остава повече от половин час до заветната цел, но въпреки това вълнението взе връх. С големи усилия свали огромната си раница от решетката за багаж. Раницата беше сак, който имаше ципове с чиято помощ увеличаваше обема си.Всичките бяха разтворени. Дъното беше от алуминиева решетка, предвидливо поставена от пройзводителя, предвид големите размери на този помощник на пътника. Пожела приятен път на останалите в купето, и замъкна раницата си пред вратата за слизане. Тук се чувстваше по спокоен. Не чуваше гласовете на пътниците, които говореха за обикновените си житейски проблеми и като че ли не усещаха, че момента бе по специален. Извади от джоба си смачкана кутия бяло боро и запали. Кутията беше смачкана, защото предишната нощ бе спал с дрехите в един хотел, за които единствено скитник би мечтал. Замисли се, че бе продал златната си верижка на някакъв барман - мошеник, и му стана кофти. 

След това мислено се оправда - беше взел правилното решение: когато е прекосил цяла България на автостоп, и не е спал 48 часа, човек би продал дори бельото си за легло. Хотела в който спа би изгонил всеки друг, но не и него. Вътре миришеше на мухъл и фасове. Последните се бяха натръшкали като трупове из бойно поле по цялата стая. Те бяха смачкани и пожълтели, носеха със себе си в отвъдното спомена за пиянските подвизи на убийците си. На възглавницата в страшни мъки береше душа трупът на една праскова. Тя беше оставила кървави дири по цялата покривка. Подът напомняше на взривен от чеченски терористи склад на Винпром. Както и да е, когато влезе вътре той се почуства като в Хилтън. Заключи вратата, свали обувките си. Усети, че краката му са придобили странно плоска форма, освен това бяха парещо болезнени и накичени с дузина мазоли. След това заспа...най сладкия му сън...събуди се и се качи на същия влак, в които пътуваше сега. Цигарата догаряше между пръстите му и той я пусна да лети на воля през полу - отворената врата на влака. От там лъхаше вятър, събрал в едно мириса на полски билки и на железница. Беше си купил хубави цигари с последните пари, защото знаеше, че момента си заслужава. Последните 5 минути преди гарата, ги пропътува на отворена врата. Искаше да види приближаването на живо. Един километър преди гарата слезе на стъпалото, като с една ръка придържаше раницата, а с другата се беше вкопчил в тръбата, за да не падне. Влакът спря и той слезе мъкнейки със себе си раницата - гигант. Тя дължеше размерите си, не толкова на дрехи, колкото на полу - развалената от жегата кайма, двете бутилки минерална вода и най - вече на книгите. Последните бяха в прекомерно количество за всеки здраво мислещ пътник. Същите тези книги му бяха повлияли да вижда света в друга светлина. 

Начина по който възприемаше света беше непонятен за здраво мислещите възрастни материалисти, живеещи в черупките и оградата от бодлива тел на ежедневието си. Още когато стъпи на твърдия перон усети, че доскорошния вятър породен от течението във влака бе илюзия. Навън бе горещо като в пещ. Под слънчевите лъчи, разсипаният асфалт се бе превърнал в полу - течни локви с мехурчета. Маранята породена от 40 градусовата жега правеше предметите в далечината да изглеждат нереални и трептящи. Презрамките на раницата му се бяха скъсали още на първия ден от пътешествието и той ги беше вързал на възел, който както личеше от кървавите следи, изпитваше неприязън към рамото му. Това не го вълнуваше особено сега, беше окрилен от аромата на нещо познато, на дежа-ву, на нещо отдавна желано, а това беше мястото към което бе тръгнал и вече бе толкова близо! Когато пресече перона и излезе на гарата, пред него се ширна язовир и широки поля. Спря. Извади цигара, запали я и смеси аромата на боро с летния въздух. След това се качи на първото от трите таксита. 

Половин пауза............................  

Макар че се беше родил в този град истината бе, че не го познаваше твърде добре. Идваше тук 1-2 пъти в годината и то по скоро минаваше на път за мястото.

- Към автогарата, моля - каза любезно той.

- Ни стие от тук май?- попита шофьора.

Татуировките върху пред мишницата и белега на лявата му скула показваха, че е имал буйна младост, с която може би сега се хвалеше, на по чашка, в Ламаринката.

- Напротив, тук съм роден - резервирано изрази нежеланието си да прекъсват мислите му.

- Aхм ни живейти тук, кът ви гледам?

- да – каза.

Бай Спас, шофьорът, беше разочарован от слабата словоохотливост на своя клиент. Когато забеляза смачканата кутия боро, той облещи очи като палачинки и мисълта да избере дългия маршрут го изкуши. "Че тоя не е от тук, по говора си му личи, пари има - вносни цигари пуши, изморен е - клепачите му са притворени, сега ми е паднало" - помисли си бай Спас и доволно облиза черния си мустак върху които имаше трохи и чесън, беше ял шкембе сутринта, нали вчера бяха на кръчма с Илийката, а жена му го изгони още в 8 часа сутринта на работа да ходи, пари да изкарва, че дъщеря им на море ще ходи. Жълтата лада зави към циганската махала, нали от там е с 2 километра повече.

- Ако сте решили да ми показвате забележителностите, мерси но съм ги виждал.

Макар и само на 18 г., той се беше срещал с всякакви хора в денонощните кръчми, и по пътищата докато пътуваше на авто - стоп, имаше развито чувство да преценява хората с един поглед, особено от породата на бай Спас

- Ааааа ниее, то тъй.......оттатък ремонт правят....за туй от тук! - За заеква Спас.

Не получи отговор на съгласие, което го смути той продължи с лъжите си. Беше се специализирал. Още в 11 клас излъга баща си, че е завършил, но дипломите по късно щели да ги дават, след това бригадира в АПКА - то, че е болен, а той не може да стане щото цяло ято винарки го целуват по темето. След това жена си - че комшията прави ремонт, мебелите трябва да местят, а те дегустират ли дегустират крушовицата, и като се почустват достатъчно мъжествени викат по телефона Айра циганката. Да пие и тя една ракия. Че като я хванат...

Той Спас беше женен, ама нищо, друго си е чуждото, нищо че е черна. Беше свикнал сам да си вярва, дори се чувстваше обиден и се сърдеше ако някой спореше с лъжите му. Спирачките на руската машина изскърцаха.

- Два и шейсет - каза Спас, обиден, че се бяха усъмнили в неговата почтеност.

- Ето, заповядайте и мерси! - каза подавайки на Спас последните си смачкани четри лева.

- Аа нйе, нйе.

- Бакшиша е за това, че ще си позволя да ви дам съвет, а съм по млад от вас!

Бай Спас се опули, докато с отработен жест прибра четrрите лева в предния джоб на турските си дънки.

- Бъдете коректен с клиентите си и ще заслужите уважение а това е много повече от бакшиш!

Стана, измъкна раницата от задната седалка и се огледа . Бай Спас си помисли, че тоя е нещо луд или се представльосва, и доволен от двата лева горница запали ардата, после ладата и потъна в бодливата ограда на своя материален животец.

Пауза.....................................................................

Автогарата подобно на родопско одеяло събираше в себе си всички цветове на населението. Имаше огромен брой цветнокожи от малцинствата, които тук бяха мнозинство. Мухите бяха взели пример от великия китайски народ и се бяха амбицирали да се размножат до толкова, че отговорника за демографския им прираст с право да пее: "ние сме на всеки сантиметър"! Разнасяше се миризма на понички и на автомобилно масло, изтекло от рейсовете Чавдар.

От всякъде се чуваше различна реч - турска, циганска, българска, рев на пеленаче и лай на помияр, пиянско хъркане от пластмасовия стол на евтината кръчма... В книгите бе чел, че трудностите каляват характера и тръгна. Не след дълго табелката с надпис "на добър път" остана зад гърба му. Не беше сигурен, че ще издържи до края, но мисълта, че с всяка крачка се доближава му даваше сили. Беше 4 часът, но това изобщо не пречеше на слънцето да кара хората, работещи на полето да се чувстват като дърва складирани до камина. От време на време покрай него профучаваше по някоя кола, но той нямаше желание да стопира. Чувстваше се уверен в собствените си сили. Не искаше помощ от никой. И дори и да го молеха не би приел. 

Упоен от предстоящия си успех се чувстваше щастлив, свободен, пълен с адреналин, дори и възела на раницата, колкото и да забиваше зъби в рамото, не му правеше особено впечатление. 

Искаше това чувство да продължава вечно. Замисли се, колко лесно би било, ако бе запазил два лв. и се беше качил на рейса. Но нали тогава нямаше да се налага да воюва за щастието си. Вярваше, че колкото по трудно бе достигната една цел, толкова по скъп бе успехът. Докато крачките ритмично се редуваха пред погледа му (той почти не участваше в този процес) отново се появи чувството за дежа-ву. Беше обут в кецове адидас чиято подметка бе изтъркана, някогашният им ярко син цвят бе бледо сив. Десният палец на крака му се бе проявил като по свободолюбив и любознателен, от време на време показваше нокът за да види, какво става по белия свят, а и за да се разхлади - нали бяха петима в тази палатка. В един момент, някъде около един часът след като беше тръгнал от автогарата той усети, че както всичко хубаво все някога свършва, така се получи и с адреналина. Беше преминал две села и бе на една трета от пътя, когато почуства, че прасците му пареха, раменете горяха, а главата му пулсираше. Спря, извади от раницата вода, изля я върху главата си и видя, че тя се изпарява. След това удостои с тази чест и жилищата на десетте си пръста на краката, не забрави и раменете. О господи изцапал беше ризата на братовчед си (беше с нея) извади от раницата два протектора за ръце и ги подложи на болното рамо. След това с неохота се нагърби с безжизнения си спътник - раницата. В интерес на истината вече я мразеше. Мина му през ум да я изхвърли и да забрави за нея"че какво му помагаше тя ?носеше дрехи? - там където отиваше имаше достатъчно, носеше книги?-нали ги беше чел, а пък и книги колкото искаш в книжарницата, вода? - щеше да я изпие." Тогава се сети за трудностите и за закаляването и продължи.

....Когато вече не можеше повече и се чувстваше като изгубен герой в Сахара (имаше локви мараня по асфалта)той продължи с мисълта, че там където отиваше, ще бъде щастлив. Когато измина половината път се озова в едно село което му бе твърде познато. Мина му през главата да се обади на един приятел, който би могъл да намери превоз. Но по странно стечение на обстоятелствата го срещна. Тогава се почуства неловко, че дори в мислите си бе проявил моментна слабост. Разговорът по между им трая 1 цигара време, но то бе достатъчно да му набие нова инжекция адреналин! Човекът, който видя му бе познат от детството, от времето когато си спомняше мястото, между другото първият му спомен бе точно там. Извън селото имаше гора. Само четири букви а колко смисъл има в тях; Г. и О. и Р. и А...нищо, но заедно ;-ГОРА...

Спомни си за детството, когато вярваше, че героите от книгите, които носеше съществуват. Тогава той вярваше в магията и в легендите и светът беше цветен, не липсваше нито един цвят от дъгата:щастие , (истинско), страх (равен на ужас), омраза(от дъното на душата ), любов (готова на саможертва).... Спомни си за разказите с които бе закърмен духовно; дядо му бе скачал от влак в движение и със слюпени колене се бе прибирал на мястото, пра дядо му се бе срещал с глутница вълци (чедата на гората) и бе оцелял благодарение на дългия си 10 метра пояс, който те бяха почти изяли до мястото.

Пауза.............................................................

В момента той беше в повратен момент от живота си. Беше завършил средното си образование - тепърва му предстоеше да се срещне с живота, както буфер с агне, или с пирон - причина мнoгoтонната машина да дерайлира. Предстоеше му да ходи в казарма "училище за мъже" или може би машина за роботи, безприкословно изпълняващи заповеди. Той не се замисляше толкова дълбоко по скоро се водеше от интуицията си, а тя го зовеше напред! Почуства, че е дошло времето да мине по стъпките на прадедите си. Това беше още една инжекция. Когато минаваше през местност позната му от детските години, въображението му възкръсна. Спомни си как дядо му, на когото бе кръстен, не искаше да го вземе в гората защото; "много рано трябва да се става, опасно е, там нищо не се знае, с една дума не е за деца" ...  Тогава той не спа цяла нощ за да стане в 4.30 сутринта и да се помоли да го вземат и него... Тогава видя изгрева, усети милувките на тръните и копривата, чу шумовете на дивата природа и повярва в магията. Докато си мислеше беше седнал в тунел, образуван от надвесилите се дървета даващи прохлада в юлския следобед. Беше подпрял морна глава на своя спътник - паразит, така го наричаше вече, и тогава, чу шумолене на листа, люлеене на клони.

Вгледа се - тъмнина, храсти и шума. Обзе го страх...

- Хееиииии.

Никой не му отговори. Реши, че е по разумно да тръгва и без това въображението му се беше развихрило доста. След като премина гората го видя. Ето го. Стои пред него. Дали не беше мираж, породен от маранята...

Неизменно на запад слънцето се капеше в огнени багри, преди да легне след тежкия си работен ден. Доста се беше постарало днес. Беше подобрило плодовитостта на почвите с 3 %, беше изсушило няколко ненужни потока, и беше направило естествения си подбор (дори господ не работеше на такава жега). Бе взело три измъчени човешки души от нивата - слънчев удар.

Той не виждаше нещата в черните им краски, пред него бе ТО. Повярва в чудесата в дядо мраз в Снежанка, в лошия вълк и в...щастието! Асфалта на между селския път беше бледо сив и напукан от тревата, която се бореше за живот. Нямаше коли, трамвай, автобуси. От двете страни на асфалтовия поток, по който твърде рядко минаваха лодки, се люлееха житата - даваше хляб на толкова жители, които живуркаха в пещери - тесни панели с мирис на цимент. В този момент той се почуства истински. Взе един стрък пшеница и направи въртележка (беше се научил да прави това там),зарадва се, както не се бе радвал от дете. Засмя се с глас (мъжки) но по детски чист. Беше сигурен в успеха си. Ето още 100 метра и ще разчете надписа "добре дошли в..."усещаше щастие..раницата летеше и дори му помагаше. И ....пак дежа - ву.... Предчуствие за нещо лошо.....

Оооо....та това съм аз ....той сам аз.....

Аз съм на 50 метра ....от табелата....виждам сградата на селското стопанство....и....страх ...тъмнина!

Искам да стигна ..близо съм...трябва да стигна...но не знам къде?

Чувам сирена, отварям очи ....и....

Ослепяваща светлина...усещам, че лежа и дишам тежко, потен съм..натрапчиво чувство за тъга, носталгия..мрачна действителност. Отварям широко очи и виждам стена, бяла..паяжината!? Стената е тавана в моята стая, а сирената е часовника... Този часовник с глупава настойчивост ми напомняше, че това е било само сън, а аз трябва да ставам и да отида на контролно по статистика. Ставам, обличам се. Мрачен съм като цунами. Иска ми се сънят да е реалност.