Просто кликнете върху човечетата :))
Мисля си за това, че в истинските приказки е доста по-лесно.
Знаеш кои са лошите и кои добрите, избираш си на чия страна ще бъдеш и се хвърляш в битката. В нашата приказка добрите понякога са лоши, а лошите още по - лоши. Зависи от интересите. В истинските приказки накрая побеждават добрите. В нашата - тези с парите. В истинските приказки, ако ги разкажеш правилно, има поука, а нашата приказка, както и да я разказваш, все си е някак загубена и почти винаги тъжна. Но си е "наша". Само нея си имаме и само нея можем да разказваме. В нашата приказка става дума за една страна, която тънела в бедност, ограбена от собствените си управници и изоставена от собсвения си мързелив народ. В нея се ширели глад, безработица и беззаконие и успявали само онези, на които не им пукало за никого. Това била една много объркана страна. Пари нямало, но улиците били пълни със скъпи коли; инвестиции липсвали, но постоянно се строяли нови сгради; хората гладували, но магазините били пълни със скъпи стоки. Голяма бъркотия! В тази страна да си пенсионер било присъда, да работиш- лукс, а да живееш... изглежда било наказание.
В тази страна се случвали необясними неща. Можело например, някой управник да излезе пред народа и да обещае, че след осемстотин дни всичко ще бъде наред, а след осемстотин дни нищо да не е наред, а после същият управник да излезе и да каже, че не е дал "старт" на броенето. Можело също да откраднеш кола и после, когато те заловят да кажеш, че валяло дъжд или ти е било студено и за да не простинеш си се прибрал с кола... чужда. И тогава веднага те пускали, защото здравето е по - важно от материалните неща. Случвало се да хванат някой наркотрафикант с няколко десетки килограма дрога, а след това да го освободят. И така трябва! Ами това било за лична употреба. Не е никакъв пласьор...човекът просто си слагал зимнина. Ще дойдат съседи, приятели, роднини... трябва да почерпи с нещо. В тази страна загивали млади хора, деца. Някои се задушавали в дискотеки в навечерието на Коледа, други били застрелвани случайно на улицата, но никой не бил отговорен. Или по скоро всички били безотговорни. А и хората в тази страна били някак дръпнати. Може би от средата, може би от отношението към тях, но те все били недоволни, раздразнителни, вечно се карали и всеки чакал да получи нещо наготово.
Абе, въобще тази страна била толкова кофти, че дори Дядо Коледа не обичал да я посещава. Там той много се депресирал. Изпадал в разни невротични кризи, кръвното му се вдигало, сърцето се позабързвало, а и когато минавал от там все му конфискували нещо на митницата. След последното му появяване, елените му намаляли на половина. В последствие разбрал, че единият бил използван за постановката "Кралят елен", а другите ги шитнали на пазара по 6 лева килото. Пък и все по - често му обмитявали подаръците, поради което му се налагало да тегли кредити, които после трудно връщал с оглед на това, че от работата си печелел единствено усмивки и доволни лица. Напоследък обаче в тази страна се надигнала вълна от въодушевление. Всички се радвали,пляскали с ръце и се чували отделни викове "Ура". Една нова надежда завладяла народа и всички живеели в очакване. Станало така, че тази страна най - накарая щяла да се присъедини към великата Натовска империя. Всичко щяло да се оправи.
Вече нямало да се налага да си спираш парното, защото щяло да е по - евтино да си болен. Нямало да се налага да скачаш по площадите, сякаш имаш хемороиди, бълвайки безсмислени лозунги с надежда да гарантираш бъдещето си. Живота щял да бъде песен и всички щели да живеят в изобилие и щастие до края на дните си... Може би..., но не и в наш'та приказка. Кой знае защо хората забравили, а вероятно не искали да си сломят, че това била същата Натовска империя, която си търсела "заблудените" бомби с уран. О, извинете, с обеднен уран. В смисъл, че е за бедни. Явно хората били толкова сиромаси, че по - богат не заслужавали. Това било същата Натовска империя която водила не войни, а умиротворителни акции. Демек войни за мир! Това били първите такива. В историята са се водили всякакви войни: за власт, за територии, за надмощие, за свобода, че дори и за жени. Но това били първите войни за мир. Нещо като калории за отслабване и секс за контрол върху раждаемостта. Изглежда всичко в страната, щяло да се промени. Убийственото беззаконие, щяло да отстъпи място на узаконените убийства. Натовската империя щяла да си строи военните бази, да използва въздушни коридори за да си пуска "заблудените" бомби и всъщост не било съвсем ясно, дали страната се присъединявала към Натовската империя или Натовската империя се настанявала в нея, зарди собствените си интереси. Но хората се радвали и дори правели концерти и сякаш се опитвали да забравят, че войната не е средство за постигане на мир, че рано или късно всички империи се разпадат, и че ако сам не си помогнеш никой друг няма да иска да ти помогне. Но в нашата приказка героите са твърде мързеливи, за да си помогнат сами и твърде алчни за да споделят придобитото с всички останали. И ако някой не осъзнае това, тази приказка ще си остане все така тъпа, загубена и абсурдна...
Една не толкова весела коледна приказка!
 |
| game over |
Животът по принцип си е едно състезание.
Състезаваш се за жената, която обичаш, за работата, която желаеш. Състезаваш се с онзи натегач, дето постоянно купува подаръци на шефа; състезаваш се за внимание, за обич, за престиж, за слава... за пари. Кой каквото докопа. И тъй като животът никога не е достатъчен сам по себе си, хората постоянно си измислят нови състезания. Точно за това телевизията се напълни с разни странни, крещящи, претендиращи за висок рейтинг и медийна популярност предавания, наречени "игри". Онези, които са ги гледали знаят колко абсурдно и жалко звучат тези претенции. Защо ли?! Защото не е особена смелост (нито пък е забавно) да гледаш как някой се подиграва на недостатъците на другите и отгоре на това всички да аплодират арогантното му поведение; защото е крайно време да забранят на момичета с некоординирани движения да танцуват; защото е смешно да гледаш как се облича Къци Вапцаров и тъжно да го слушаш да разказва виц и пее; защото е ужасно да се чудиш дали да отговориш на питането, което са ти задали или да се подготвиш да влетиш в ямата под теб; защото е унизително да ти задават въпроси като: "Предмет за отваряне на врати с четири букви. Започва с "к" и завършва на "ч"; защото е срамно и жалко да гледаш как се излага човек, който не е чувал думата "бивни"... В този стил мога да продължа още доста. Но няма смисъл. И тъй като някои хора твърдят, че тези игри са за обикновения човек, нека кажа и няколко думи за него.
Та, обикновеният човек работи цял ден като"вол" за четристотин лева, носи дрехи 'fashion-битак"(третата пътека, втората сергия в дясно) и се крие в трамвая като последния Мохикан, за да спести един билет. Вечерта се прибира уморен, прецакан и смазан от ограничения и му се налага да гледа как нама'ани и всезнаещи водещи раздават пари на разни идиоти. "Адски се дразним!", както казваше един приятел.
Игрите по телевизията станаха толкова популярни, не защото са наистина полезни и интересни, а защото подклаждат надеждата на човека, че може да промени живота си само за един миг. Питал ли се е някой, какво става с хората, които печелят. Повечето гепват някаква сума, която е достатъчна да си платиш парното тази (и може би следващата) година или пък да направиш основен ремонт на двадесет годишната си Лада и вероятно да си смениш тапетите. След това- отново в месомелачката. Някои по-умни заебават семейство, приятели и шефове, хващат две яки пички, и заминават за някакво далечно и топло място с име, напомнящо за венерическа болест. След две седмици всичко е изпито и изядено, жените са хванали шумата, а на теб ти се налага да миеш тоалетни един месец, за да се върнеш обратно. А за тези с големия джакпот... Е, какво да кажа, тях мафията си ги познава отлично и ние това много добре го знаем.
Колкото до това, че можеш да научиш нещо... В действителност телевизионните игри са абсолютно безполезни. Естествено можеш да научиш много неща. Кой е построил "Медисън Скуеър Гардън ", как се казва храмът на ацтеките, каква е формулата на натриевия фосфат, защо Баба Яга не кара прахосмукачка и... кога Къци Вапцаров ще си обръсне педерастката брадичка. Все важни неща. Които обаче може да си ги навреш в онази отходителна част на тялото с три букви, която започва с "г" и завършва на "з", защото никъде няма да ти се наложи да ги използваш. Най-много да се направиш на важен пред някоя девойка, като се опиташ да я заинтригуваш със знания за членестоногите. Това обаче едва ли ще я впечатли задълго и вероятно ще те финтира веднага, щом разбере, че си просто позьор. Безсмисленото трупане на знания е товар за съзнанието на човека и не го прави по-интелигентен, а по-нервен. Освен това претенциите му скачат до небето, което е смешно на фона на постоянната му неадекватност. Каква полза да знаеш през коя година Мелвил е написал "Моби Дик", ако не си прочел тази книга и тя не е докоснала нещо в теб, не те е променила поне малко.
Иначе и на мен, също като на Том Круз ми се ще да викна "Show me the money". Няма нищо лошо да спечелиш някой лев... ако поназнайваш туй-онуй. Ако не- можеш просто да извикаш гръмко и смело: "СКАКАУЕЕЕЕЕЦ!!!"
Може би най - строго пазената тайна в света е, че собствениците на домашни любимци са жестоко малтретирани от своите питомци. Никой не говори за това. Но в болниците идват все повече хора, които дължат своите хематоми , счупени крайници и фрактури на ребрата на най - добрите приятели на човека.
Наскоро в една болница успях да взема интервю от Ралица Методиева. Тя се съгласи да говори при условие, че променим гласа и.
- От колко време ви тормози кучето ви ?
- От девет години. Беше едно чудесно кученце питбул. Но откакто порасна, започна да се крие и да ме напада из засада.
- Как миислите, защо го прави?
- Произхожда от от семейство на кучета, които винаги са малтретирали господарите си. Може би е наследствено.
- Защо не го изхвърлихте от вкъщи.
- Понеже невинаги се държи така. На моменти е много добър и мил и мисля, че за това понасям побоите.
- Казвали ли сте на някого, че вашият питбул ви бие?
- Не. Рамбо има ужасен нрав и не зная какво ще направи, ако ме чуе да се оплаквам по телефона.
- Тормози ли ви по друг начин?
Ралица се разплака:
- Да, облизва грима от лицето ми.
- Правили ли сте опити да го оставите, и да избягате от вкъщи?
- Невъзможно, къде бих могла да се скрия, така че Рамбо да не ме намери?
Тогава обясних на Ралица, че са създадени групи за помощ и солидарност с малтретираните собственици.
- Не зная дали не е по - добре да бъда малтретирана от кучето си, отколкото да живея сама.
- И аз незная - признах.
- Какво е отношението на Рамбо към съпруга ви?
- Съпругът ми ни напусна преди три месеца, след като ме накара да избирам между кучето и него.
- И вие избрахте Рамбо?
- Да, та нали кучето е най - добрият приятел на човека.
Някаква лекционна депресия ме обзема в началото на всеки семестър. Не за друго, а защото се сещам за онези лекции, при които столът ти се струва по - неудобен от всякога, а очите ти безпомощно се борят с гравитацията.Въпросът е в това, че има преподаватели, които полагат неистови усилия да те отегчат до смърт. Или пък просто им се отдава. Което и от двете да е, резултатът е един и същ - яко се сдухваш и нищо не научаваш. Проблемът не е в това, което се прподава, а в начина, по който се преподава. Винаги съм се учудвал на тези преподаватели, които са си написали лекцията и час и полвина я четат. Имаше един, който дори не си вдигаше погледа, за да провери дали някой заблуден все още го слуша. Сякаш си на конкурс по литературно четене. Ама поне да четеше гладко... Как е възможно двадесет години да преподаваш едни и същи „простотии" и да не ги знаеш наизуст. Има преподаватели, които говорят толкова скучно и монотонно, че убиват всяка устойчивост на вниманието. Толкова добре го правят, че все едно са го репетирали. Сигурен съм, че и на себе си омръзват. И как няма толкова време да повтаряш като папагал едни и същи работи. Всеки би се отегчил. За да не попаднеш в тази клопка на времето и да не затънеш в блатото на рутинността, е нужна наистина любов към професията и дълбоко желение да научиш другите на своя опит. При някои явно това липсва. Имал съм чудесни преподаватели, които знаят как да те спечелят. Могат да те заинтригуват независимо колко суха е материята. Винаги разказват интересни случки и разни любопитни неща. Говорят спонтанно, непринудено, а не сякаш са дошли за да изнесат доклад за рециклирането на консумативи от женската действителност. Провокират дискусии, интересуват се от мнението на студентите. Това си е талант. Изискват се специални умения, за да бъдеш качествен преподавател. Въпросът не е само в знанията, но и в отношението. Няколко дипломи не вършат работа. Не може да говориш с някакъв упойващ глас, от който и Кашпировски би изпаднал в несвяст, а после да очакваш някой да е разбрал лингвистичните ти еквилибристики. Стегнете се бе, хора. Преподаването не е като проповед. Нужна е известна артистичност, способност за общуване. Но за подобно нещо трябва смелост. Да изоставиш надутостта си и чувството за превъзходство и да говориш със студентите като с равни. Иначе мога да отида в библиотеката и да прочета всичко, което ми е необходимо (както и правя много често).
И после преподавателите питат, защо студентите не влизат на някои лекции. Че аз ако имах власт, подобни лекции бих ги забранил със закон. Не знанията, а отношенията между хората трябва да стоят на първо място. Ако не обичаш това, което правиш, ако не обичаш хората, които се опитваш да обучиш, ако не използваш целия си потенциал, за да бъдеш интересен и нестандартен, тогава това, което преподаваш, са си просто едни интелектуални фъшкии. Защото не е проблемът да назубриш нещо само за изпита. Това всеки го може. Но да провокираш студента, да събудиш интереса му към нещо, което преди това е смятал за глупост, е наистина подвиг. Мисля си, че трябва да има място, където преподавателите да се учат да преподават. Курсове, семинари или нещо подобно. И да има изпит. А после да се следи това, което са научили, да бъде прилагано.
Някой питаше защо повечето студенти не задават въпроси. Е, как да задават въпроси, като това, което се говори, им е през студентската книжка. Въобще всяка проява на мудност, на арогантна надменност, на липса на толерантност, на закостенялост, на рутинност (на всичко това съм попадал) трябва да бъде премахната. Преподавателят трябва да е свеж, да е магнетичен, да е новатор да е атрактивен, ако щете. Всяко негово действие трябва да е продиктувано от истинска загриженост. Все пак сме в двадесет и първи век. Действително, нека не се боим от разнообразието.
Аз, като редовен студент, съм натрупал задоволителен опит с тези адски машини за "пътуване", които бих искал да споделя като разкажа за някои мои наблюдения. Като начало, заемането на позиция на спирката е от съществено значение. Въпреки необходимостта от голяма доза късмет и интуиция, препоръчително е заемането на място в по - предната част на спирката. Разбира се трябва да се има предвид състоянието на спирачките на МПС-то, както и шофьорските умения на каращия и предпазливото предположение че е възможно да го мъчи тежък махмурлук. Всеки, достигнал до това положение, може да забележи злобното проблясване в очите на чакащите наоколо бабички и нервното потрепване на бастуни в старчески ръце. Това разбира се е естествено, тъй като гореспоменатите персони се смятат за експерти - ветерани в подобен род дейности. Обикновения пътник обаче не трябва да се плаши от подобни стряскащи физиономии, защото дори най - малкото колебание може да доведе до фатален край Трябва да е ясно, че е нужна голяма смелост, понеже бабките са като кучетата - могат да видят страха в очите ти! В такъв момент човек трябва да се подготви психически за най - трудното - заемането на мястото. След спирането на съответното превозно средство започва епична битка при вратите пред, която битката при Шипка изглежда като замерване със снежни топки. Човек трябва да забрави майка, семейство, приятели и да се вклини в тълпата, като един същински айсберг в Титаник, и да разбие всичко около себе си. Пренебрегвайки зъби нокти лакти, ритници, както и фрази от рода на." що са буташ ма цивко" и "я го глей тоа мърляч", той трябва да се провре през вратата и да се хвърли на седалката като "пребит пес у яма". Оттук нататък може да се отпусне блажено и да наблюдава с лека усмивка на превъзходство надвисналите над него пътници.
Разбира се, дори в това положение човек трябва да е нащрек и в никакъв случай да не подценява останалите пътници. Ако настъпи такъв момент на слабост, обикновено някоя бабка се престрашава да използва случая като се опитва да събуди чувство на съжаление. В подобни ситуации лицата им придобиват нечовешки израз, характерен само за онези мъченици, подложени на зловещата Инквизиция. В такъв момент е необходима голяма психическа дисциплина и контрол над чувствата, за да не загубиш топлата седалка. Все пак си я извоювал с толкова борба и пот, че е тъпо да я загубиш за няколко пенсионерски хлипания Какво обаче те очаква, ако нямаш този късмет да се добереш до седалката. В повечето случаи, ще се наложи да изтърпиш я някой обилно потящ се тип, излъчващ миризма на умрял скункс в обществена тоалетна, я някой рогач, който неистово те ръга в ребрата и от време на време те настъпва за разнообразие. И вместо да чуеш поне едно "извинявай", рогльото изплюва благозвучното "опа". Отгоре на това те гледа с възмущение сякаш ти си си пъхнал крака под неговия. Възможно е да се натъкнеш и на пенсионер с туби за вода. Какви ти туби същински каци за зеле. Понякога даже те включват в това благородно дело с думите "я помогни малко, че са много тежки". Мисля си да му кажа "ей ало дартанян да не сам те карал аз да мъкнеш тези бидони". Никога не го казвам. Винаги съществува опасност от инфаркт и после какво, ти си виновен. Я си трай!
Накрая трябва да спомена и за най- страшния враг на редовия пътник. Контрольорите! Тези зверове на транспортната мрежа обикновено се движат на малки групи от по двама - трима души. Но се срещат и единаци. Ако си поел риска да пътуваш без билет трябва да си много наблюдателен, защото контрольорът се прикрива сред пътниците, когато са повече от един използват обсада. Единият се качва през първата врата а другият през последната. Ще си рече човек, че са тръгнали да трепят свиня а не да проверяват билети. Ако обаче те сбарат без билет, жална ти майка. Глобата е най- малкото, с което можеш да се разминеш. Ако контроьорът е по - агресивен, я някоя псувня ще отнесеш, в някой шамар, а може и по - лошо да стане, ако си много "отворен". Но какво да се прави, това както се казва, е част от играта. Който го е страх от мечки дa не ходи в гората, между другото, мечките са за предпочитане.
Тя има прекрасни руси коси. Ама не курвенско русо, а онова, дето сияе с някаква неповторима дива магнетичност и те заслепява с хилядите отблясьци на слънцето. Носи очила на „Ralph Lauren", зад които се крият предизвикателни очи, гледащи те изпитателно с лек привкус на женска надменност. На врата и виси полифоничен GSM, изпълняващ най-важното условие - да е наситено розов. Движи се така сякаш целият свят съществува само заради нея, а прохладната и хубост е смесица от екстремна привлекателност и тиха емоционалност... Нещо такова би ме впечатлило, преди да ме обхване зашеметяващата ирационалност. Обаче този забавен свят се променя по-бързо, отколкото Дженифър Лопес си сменя годениците и е невъзможно да знаеш каква глупост ще ти се наложи да приемеш утре.
Любовта днес се изразява по много и все странни начини. В името на любовта и секса се измислиха толкова много простотии, колкото не е казал и Иван Славков през живота си. То не са силикони, пластични операции, мозъчни трансплантации, камшици, вериги, вибратори с перка, хапчета за отслабване, стероиди, анаболи, виагри, помпи за уголемяване, гелове за обезкосмяване, надуваеми кукли... Като прибавим и цялото разнообразие от гейове, лесбийки, бисексуални, транссексуални, трисексуални и т.н., всичко става толкова объркано, че скоро няма да знаеш с какво се съвокупляваш - с мъж, с жена или с неодушевен предмет.
Откакто измислиха вана за еротични масажи, с която можеш да водиш диалог, нищо не може да ме учуди. Въобще сексът е станал свръхкомерсиален. Това просто си е един страхотен бизнес. Всеки има нужда от любов -била тя душевна, платонична, епидермална, орална или някаква друга, и е готов да си плаща за нея. Всъщност науката е една узаконена проститутка, защото кара хората да си плащат за сексуални удоволствия. Но за всичко си има причини. Сещам се, че Маркес някъде беше писал за отношенията между мъжа и жената нещо подобно: „Това беше игра - митична и извратена". Мисля си, че това е така, защото нещата още от началото са потръгнали на зле. В смисъл от Адам и Ева. А и Бог не е помогнал много, дори е усложнил нещата, като ги изгонил от naked-партито в Едем. Вероятно той е разбирал твърде малко от психология и е подходил доста неразумно (но какво се учудвам, тогава психологията още не е била измислена, а Фройд дори не е бил в проект). Най-вече, защото е глупаво да кажеш на някого: "Виж какво, тука си в рая, кефи се, прави каквото искаш, само не яж от онова готино дърво, защото плодовете му са много сладки, а и може да научиш разни неща". Това е все едно да затвориш сериен онанист в стая с порно списания и да му кажеш: "Пич, само без мастурбация". Нереално е! Но не за това ми беше думата. Змията успяла още при първия си опит да склони Ева към ябълковата диета (все пак колко ум има в едно ребро). От този ден всички търговци и рекламни агенти се целят в нея. От друга страна, на Ева едва лм и е било трудно да убеди Адам да похапнат от сочните и непръскани райски ябълки, защото ако обичаш една жена, трябва да и угаждаш на капризите. Най-малкото, защото е била единствената жена по онова време. Оттогава мъжът все трябва да плаща за любовта си. Липосукция, лифтинг, пилинг, килинг... Все такива работи. Една грешка в рая -цяла вечност в ада... на любовта. Просто мъжете са склонни на всякакви простотии заради една жена. Вероятно, защото след това ще могат гордо да заявят, че жените им притежават онази естествена красота, която се придобива след операция за десет хиляди долара.
Но не само жените са виновни. Те все пак са доста по-романтични създания. Повечето идиотщини са подкрепени и не само подкрепени, но и измислени от мъжете. За да не гледа свръхамортизираните цици на жена си, мъжът е способен на всякакви велики идеи.
Всъщност нямам нищо против нещата, които правят човека по-красив, по-атлетичен, по-здрав. Всеки има право на свободата да избира как да изглежда и как да консумира любовта си. Но с навлизането на технологията в интимните отношения играта става наистина извратена. След като жените се феминизираха и решиха, че любовта е на един вибратор разстояние и мъжете решиха да се облажат от технологично-еротичните иновации. Наскоро четох, че съществуват определени хирургически вмешателства, чрез които се имплантира в половия член на мъжа специално управляемо устройство, наподобяващо кардиостимулатор. Притежетелят на протезата чрез дистанционно управление ще може да повдига и отпуска своето оръдие. Единственият проблем е, че устройството издава лек бръмчащ шум. Мили Боже, имаме си багер в спалнята. Представям си само какви ситуации биха се получили: "Скъпи, свърши ли? Не просто батериите се изтощиха" или „Скъпи, няма ли да свършваш? 0, аз свърших, но изпуснах дистанционното и не мога да го намеря". На това му викам аз сексуална революция. Всичко с такава екстремална скорост се механизира и компютъризира, че докато се усетиш, вероятно ще чукаш някое флопи-дисково устройство. Не бих се изненадал, ако в близко бъдеще се конструира презерватив с телевизор или поне с малко радио. В крайна сметка няма нищо лошо. Може би все пак това наистина е само една игра. Митична и извратена, но все пак игра. Тъжното е само, че правилата и скоро ще приличат на тези на "Counter Strike" или ще наподобяват упътване за сглобяване на ядрен реактор.
Е, както дойде. Човек на всичко е готов за мъничко любов...
Някак просто и понятно изглежда всичко, когато се доверяваш на вътрешния си порив. Нещата стават по-лесно, по-естествено, сякаш следват някакъв собствен ход и логика и по неразбираем начин се подреждат в живота ти. Да останеш верен на вътрешната си посока е най-трудното. Но и най-ценното нещо, което човек може да научи в иначе изпълнения с лицемерие, подлост и постоянно летящи към лицето му екскременти живот. Защото никой няма да ти позволи да бъдеш действително себе си.
Политиците, родителите, преподавателите, религиозните водачи, мафиотите, фанатиците, шефовете на рекламни отдели, психолозите, психиатрите, психопатите, психоактивните вещества, канабисът, виаграта- всички те дърпат към собствения си свят, твърдейки, че няма да се справиш сам. Че ще сгрешиш, не познавайки живота, за което после дълбоко ще съжаляваш. И вероятно са прави. Но кой е казал, че е лесно? Кога изобщо човек бърка? И защо да нямаш право да бъркаш? Това е един от проблемите: хората биват учени никога да не грешат и така стават толкова колебливи, толкова уплашени, толкова стреснати, че съществуването им се обезсмисля. Защото най-голямата грешка е страхът от грешките. Той със свръхзвукова скорост те понася в един измамливо-паралитичен свят с особена система от значения и посоки. Той спъва всяка твоя стъпка, запушва всеки твой порив и те кара да спираш винаги по средата на пътя. Страхът от грешките предизвиква верижна реакция от грешки. И вместо да се предпазиш, превръщаш целия си живот в една огромна грешка. Човек не бива да се притеснява прекалено много. Независимо какво му казват. Защото грешките са хубаво нещо. За предпочитане са, отколкото разни идиоти с рудиментарни разбирания, латентни хомосексуалисти и феминистки, излъчващи странен венерически чар, да ти казват как да живееш. Кои сте вие бе, страхливи копелета, та да определяте правила на хората. Но така става винаги.
Обществото, религията, семейството, образованието се опитват да те направят все по-стереотипен и все по-предсказуем. Наливат в съзнанието ти готовите формули на безброй минали поколения, които ти навяват усещането за някаква почти атавистична обреченост. Сграбчват те и започват да моделират нещо в теб. Дават ти фалшива идентичност заместител на твоята истинска. Всеки ден, всяка секунда убиват нещо твое. Затова и в обществото има едно дълбоко очакване, че ще се държиш точно като другите. В момента, в който постъпиш различно ставаш ексцентрик, странник, аутсайдер. Да си аутсайдер означава да си различен... и вероятно сам. Защото хората много се страхуват от странници. Тогава просто отпадаш от класацията. Не влезеш ли в привичния ритъм на съществуване, никой няма да те търпи. Така ставаш зависим от мнението на хората. Ставаш толкова зависим, че губиш всички следи на своето вътрешно чувство. И правиш това, което се очаква от теб... и което трябва. Същото "трябва", което се е сейвнало в мозъка ти още от най-ранна възраст, унищожило е спонтанната детска вяра, а сега е част от поведението ти.
Същото "трябва", заради което пропусна любовта на живота си, заради което работиш някаква шибана работа, заради което се чувстваш толкова смазан и изхабен и заради което, в крайна сметка, си тъй нещастен. Да си индивидуалист е най-голямата смелост. Да плачеш, когато ти се плаче, да се смееш, когато ти се смее. Да търсиш това, от което имаш нужда, а не да се задоволяваш с нещо, което останалите са ти наложили. Няма значение, че всички са против теб. Важен е твоят опит, твоите разбирания, твоят смисъл. И, да! Ще грешиш! Но няма пряк и лесен път към свободата да бъдеш себе си. Грешките съпътстват твоето лутане. Нужна е смелост, вътрешна освободеност, право на експеримент. И тогава наситеният ти с емоционални превратности свят ще ти бъде наистина полезен. Защото истинско е само онова, което се е случило лично с теб. Никое шизофренично същество няма право да ти обърква живота и да ти отнема възможност за избор и собствен опит... Може би станах твърде емоционален. Не знам защо? Не ми се щеше да е така. Всичко е наред. Просто... мамка му, много е яко да бъдеш себе си.
Трябва да е ясно, че хората емигрират, не защото не харесват и обичат страната си, или защото не ги е грижа за нея, а защото тя не им позволява да покажат колко я обичат и колко ги е грижа.
Преди няколко години младите напускаха селата, сега напускат държавата. Проблемите са идентични. Явно, че тези хора са имали нужда от нещо, търсели са нещо. Тези които не са могли да го получат на село, са го потърсили в големия град.
Сега всички напускат държавата. Тъжно, но факт. Какво всъщност търсят младите хора? Кое е това, което ги принуждава да си тръгнат от родината? Всъщност, отговора е съвсем прост. Търсят възможност! Възможност да разкрият талантите си, да приложат способностите си; възможност да не живеят в постоянен страх; възможност да се грижат за близките си, да помагат на приятелите си; възможност да работят и да учат; възможност да бъдат нормални хора, да живеят така както мечтаят и да бъдат себе си. Търсят възможност!
Странно. Дванадесет години преход, а възможностите вместо да се увеличават, намаляват. Този преход започва да прилича на поход. Постоянно се правят реформи, но промяна няма. Дори става по-лошо. Така е, защото реформата е повърхностна; тя само докосва повърхността, но никога на влиза в по-голяма дълбочина. Тя не променя нищо освен външноста. Реформата е най-голямата заблуда на нашето общество. Всички реформатори са двуличници. Реформата действа като смазка. Тя поддържа статуквото, способства нещата да си остават същите, което изглежда парадоксално, защото държавата точно това прави, като не предлага нищо на младите хора реформистът твърди, че променя обществото, но в действителност единственото, което прави, е да боядисва старото общество в нови цветове. Червено, синьо, жълто... Благодаря, но цветове не са нужни. Хората се нуждаят от възможност за изява. Проява на глупост е двадесет години да даваш пари за храна и обучение на един човек, а след това да му кажеш, че не ти е нужен. Защото държавата точно това прави, като не предлага нищо на младите хора.
Проучванията от последната година показват, че България е най-бедната страна кандидатка за член на ЕС. Над 40% от доходите си българинът използва за храна(само за справка в нормалните страни този процент е между 10 и 20). Безработните младежи до 29 години през 2001 г. представляват 27.6 процента от общия брой на регистрираните безработни лица. А именно младежите са главен генерационен приток на работна сила и пригодността им за заетост е важен индикатор за бъдещото състояние на заетостта. Едва ли има друга страна, където младите и способни хора вместо да бъдат пооштрявани, подпомагани и насърчавани са подтискани, обезкуражавани изоставени. На запад фирми, компании и институти се борят да привлекат нови талантливи кадри.
Но мисленето е различно.
На всеки е ясно, че от работливи професионалисти всеки ще спечели. Тук е точно обратното. Никой не ти подава ръка и трябва да се бориш като спартански роб и за най-малката възможност . Съвсем логично би било в тази ситуация държавата да направи всичко възможно, за да задържи способните си хора, но нейсе! Трябва да е ясно, че ако България не цени своите таланти, то света ги цени. И ако не им се даде възможност да се реализират, съвсем логично те ще потърсят тази възможност другаде. За съжаление!
Понякога очевидното се оказва грешно!
На пръв поглед, възприеманият от нас свят е идентичен с заобикалящия ни , и това изглежда напълно разумно. Съответно можем да направим следното заключение: Виждам как адаша си пали от моите цигари, защото и той и цигарите са там. Виждам бирата пред себе си, защото тя е там. Какво по очевидно от това?
Възприятието изглежда неоспоримо и точно, а дали е така? Ако сетивата ни дават неоспорима и точна информация, защо тогава не виждаме отдалечаващите се от нас хора да се смаляват, подобаващо на смаляването на изображението върху ретината?
Ако нашата представа за реалността се базира единствено на информацията от сетивата ни, светът около нас би изглеждал прекалено объркан, защото сетивната информацията, която получаваме, не винаги отговаря на действителността. Сетивата ни са само средство за опознаване на света, а не прозорци, през които света влиза в нас.Те са помощни средства на мозъка, които реагират на различните форми на енергия. Философите емпирици са смятали, за крайно недостатъчна информацията получавана единствено от сетивата ни, за да се опише светът такъв, какъвто го възприемаме в действителност.
Илюзиите възникват, когато се прилагат естествени перцептивни процеси по отношение на външни стимули, които не се подчиняват на естествените закономерности. Задайте си въпроса, били ли сте някога измамени от някаква илюзия? Или пък какво би видял един възрастен слепец, ако изведнъж прогледне? По какъв начин ще възприеме дълбочината човек, който е израснал в гъсталаците на тропическата гора и после предприема пътешествие през широко откритите равнини? Отговорите на всички тези въпроси биха могли да ни разкажат как миналия опит влияе върху възприятието. Психолозите смятат, че илюзията е възприятие, което не съответства на физическата действителност и не е просто занимателна картинка, а вие?
В тази картина са премахнати контурите.За да се види нещо смислено в нея (куче, далматинец, което души земята, обърнато на дясно), трябва да се вгледате внимателно.
Въпреки, че на фигурата главата на бившата британска министър - преседателка Маргарет Тачър е обърната наопаки, очите и устата и са в нормалното им положение. Тази трансформация от на чертите на лицето на г - жа Тачър удивително слабо влияе върху способността ни да възприемем усмихнатото и изражение. ако обаче погледнете съседната фигура, където снимката е завъртяно на 180 градуса, ще откриете едно гротескно нейно изображение.
Ешер използва невъзможни фигури като основа на своето изкуство. На тази литография две колони от монаси вървят нагоре и надолу по една невъзможна фигура под формата на безкрайна стълба. Невъзможните фигури показват по какъв начин се опитваме да създадем смислени форми от информацията, с която разполагаме. За това обаче си даваме сметка едва когато ни се представят изображения, които немогат да бъдат обединени в смислено цяло.
Първоначално горната рисунка се възприема като слон, а долната като арка. При по-внимателно разглеждане обаче се убеждавяме, че нито една от двете фигури не може да съществува в триизмерния свят. Нужно ни е известно време, за да възприемем тези фигури като невъзможни, защото всяка от отделните им части е възможна от гледна точка на възприятието. Едва когато се опитаме да обединим отделните части в едно смислено цяло, разбираме, че тези части не могат да бъдат съединени.
8 март - Забравих да купя подарък на приятелката си. Дано ми се размине.
9 март - Приятелката ми забравила да ми каже, че вече сме скъсали. Добре, че не й купих подарък.
18 март - Пиша си с едно момче в тоалетния чат. Завързахме интересен разговор... За разстройствата. Той твърди, че всичко е на психосоматична основа, а аз си мисля, че е от салатите, дето ги слагат в сандвичите.
1 април - Приятелката ми каза, че иска да се върне при мен. Ще се сети тя къде е истината.
2 април - Мразя 1 април.
10 април - Фройд. Този човек е велик! Не бях чувал някой друг в световната история да сравнява възглавница с женски полов орган. То, ако това наистина се броеше, аз съм преспал с бая п...
20 април - Днес пак бях в тоалетната доста време. Какво да се прави, само тази услуга е безплатна и гледам да я използвам максимално. Дори да не ми се ходи, се насилвам.
28 април- Най-накрая бях в ресторанта в двора на университета. Голям кеф! На живо е даже още по-хубаво. Дори за известно време забравих "тоалетния" си живот и се наслаждавах на приятната атмосфера. Казаха ми, че в храната няма хлебарки или други инсекти. А дори и да има, те са предварително почистени... Следващия път може дори да си поръчам нещо. Оказа се, че това е наложително, иначе много бързо те гонят. Ако съм пестелив, скоро ще си купя пица.
7 май - В квартирата има плъх. Голяма гад! Изяжда всичката храна, а после яде каквото намери. Вчера даже ми изяде един реферат заедно с черновата.
8 май - Плъхът има газове. Сигурно хартията е некачествена. 15 май- Абе, тия хора, дето прибират дрехите в библиотеката, защо всеки път са различни. Откъде ги изнамират въобще. Мисля си да не са открили някаква нова програма в университета. Гардеробиерство или нещо подобно. Та вероятно карат нещо като стаж. Кой знае?!
22 май - Нема ли некой да се сети да направи паркинг за студентите... Омръзна ми да паркирам вкъщи пред блока. Малко далечко ми идва.
5 юни - Един приятел ми каза, че трябва да се стягаме за сесията. К'ва сесия бе, брато. Ти кьорав ли си?... Девойките са си наоблякли ония ми ти къси полички, а той- сесията. На кой му пука за сесията.
12 юни - Плъхът изяде килима на хазяйката.
13 юни - Плъхът изяде пердетата на хазяйката.
14 юни - Хазяйката изяде плъха!
23 юни - Отидох на среща с девойка, с която се запознах в чата. Голям звер! Хибрид между Мерилин Менсън и Шака Зуло по време на бойна церемония. Още щом забеляза стреснатия ми поглед, тя се доближи до мен сложи мощната си ръка на рамото ми и каза: "Нема да се пуашиш, копеуе. Аз на живо мо'е и да съм страшна, ама да ме видиш на снимка к'во съм парче".
24 юни - Днес отивам с въодушевление на лекции. Разбрах, че ще учим за курвиметъра. Дано има и практика.
25 юни - Изглежда изпаднах в прибързана радост. Оказа се, че курвиметърът не е това, което си мислех. Нито едно от предположенията ми не излезе вярно. Това е просто уред за измерване на разстояния по карта или план. Жалко. Звучеше интересно.
29 юни- Един ден в библиотеката. Шок и ужас! Имам разтегнато сухожилие от показване на картата за библиотеката. Нещата протичат горе-долу така. Охраната: Добър ден, вие студент ли сте?
Аз: Да.
Охраната: Може ли да си покажете картата?
Аз: Разбира се, заповядайте, (след 15 минути)
Охраната: Добър ден, имате ли карта?
Аз: Да, имам.
Охраната: Може ли да я видя?
Аз: Ето (показвам я )
(след още 15 минути)
Охраната: Извинете, вие карта имате ли?
Аз: Колко пъти да ви я показвам!?
Охраната: Колкото трябва.
A3: Нали преди малко ви я показах!?
Охраната: Покажете я пак.
(след 30 минути)
Охраната: Ей, ти къде така? Карта имаш ли?
Аз: Не с билет съм... Естествено, че имам.
Охраната: Ами що не я показваш? Аз: Пак ли?!
Охраната: Не пак, а отново, (след 1 час)
Охраната: Шш, ти карта немаш ли бе?
Аз: Що, да не искаш да ти я покажа? (след 2 часа)
Охраната: Къде така бе? Кой си ти?
Аз: Аз ли кой съм бе! Ти кой си, изрод нещастен?
3 юли - Нанесох се в нова квартира. Тук всичко е ОК. Няма плъхове и хлебарки, нито съсед барабанист със силно нарушено чувство за ритъм. Чисто е, спокойно е и хазяйката не е бивша червена активистка.
4 юли - Опа, не всичко е наред. В банята намерих труп с характерна миризма и наситено бял цвят. Никой не знае защо и откога този труп лежи там. Вероятно е просто част от декора. 9 юли- Трупът се размърда. Явно е гладен. Оказа се, че това е новият ми съквартирант, който е препил. Изглежда, че човекът има проблем с алкохола. В смисъл, че няма алкохол...
9 ноември - Открили са много як ресторант в двора на университета. С всички екстри! Лъскав! Чист като по филмите. Вътре е уютно, има хубава храна, приятни хора... Аз самия не съм влизал, но едни приятели ми разказваха как едни техни приятели са гледали през прозореца
11 ноември - Днес за пръв път валя сняг. Обичам снега!
13 ноември - Снегът затрупа всичко. Колко красив е света озарен от тази бяла хармония.
20 ноември - Продължава да вали. Това малко ме притеснява. Не съм излизал от една седмица.
25 ноември - ' Бах, то' а сняг! До кога се налага да търпя това бяло лайно. Вече не издържам, ще си прокопая тунел до университета.
29 ноември - Най-накрая спря да вали. Отидох на лекции с колата. Пак нямаше къде да паркирам... паркирах на близо... на Красно село. Едни любезни хора ми предложиха да пазят колата.
30 ноември - Вече нямам кола. Едни любезни хора ми я свиха. Така е по-добре, сега не е нужно да си търся място за паркиране.
3 декември - Вече пътувам с автобус. По закона на гадостите човекът до мен е ял шкембе чорба.
5 декември - Днес една колежка ми каза, че съм бил много сексапилен. Това извънредно ме зарадва.
6 декември - Не било сексапилен, а дебилен
7 декември - Не било колежка, а колега
8 декември - Не момня!
9 декември - Днес ме дъни здрав махмурлук. В джоба си намерих листче с адрес и обяснение под него "вечно твоя Цура дето те пипа по Тоя дневник на нищо заприлича с такива откровения.
15 декември - Свърших парите, а е още средата на месеца. Взех от един приятел на заем. Казах, че ще му ги върна при първа възможност. Той ми повярва.
20 декември - Свършиха и парите от зема. Ако беше модерно да си без пари и много гладен, то аз щях да съм ултрамодерен. Мисля да прекарам ваканцията в зимен сън.
6 януари - Ваканцията свърши. Жив съм! Гладът обаче не се трае. Добре, че си дойде съквартирантът ми и донесе свински крачета и пача от тяхното село.
12 януари - Днес се помайтапих с четири девойки като им предложих секс. Една се съгласи. Така си записвам следните изводи в дневника:
1. Всяка четвърта жена няма чувство за хумор.
2. Всяка четвърта жена се опитва да обърне майтапа в реалност.
3. От четири момичета поне едно ми е навито. Значи ако на Земята има 1 милярд жени между 15 и 30 години, то са ми потенциално навити околко 250 милиона. Лелее! От всички най-любима ми е точка трета.
15 януари - Днес ходих с един приятел да си търсим работа. Пробвахме се като хамали. Не ни
одобриха! Не сме отговаряли на изискванията.
- Да нямаш образование
- Да псуваш на майка
- И да понасяш удари от тъпи (а понякога и остри) едро габаритни предмети
27 януари - Сесията започна. Днес ми беше първият изпит. Падна ми се Фройд. Оказа се, че оралният стадий и оралната любов не са едно и също нещо. Така става като учиш за изпит с две рускини.
7 февруари - Трябва да призная, че в университета има супер тоалетни. Тук пикаенето не е нужда, а удоволствие. Само вътре седя. Май вече започвам да будя подозрение... Не ми пука. Тук е по-хубаво от квартирата.
14 феруари - Днес е великият ден на влюбените... в алкохола. Свети Валентин не го признавам, поне докато тате ми праща вино и ракия.
15 феруари - Сесията свърши. Резултата е 7:1 за мен. Не си взех само английския език. Няма страшно, това не ме притеснява. Един приятел, англичанин също не го взе. Казаха му, че тук не е Англия и се говири сериозен английски.
19 феруари - Вече трябва да плащаме таксата за следващия семестър. Аз и двама колеги се събрахме за да решим какво ще правим. Спряхме се на идеята да ограбим една верига закусвални за бързо хранене. Ако парите не стигнат винаги може да се насочим към някоя банка...
