Някак просто и понятно изглежда всичко, когато се доверяваш на вътрешния си порив. Нещата стават по-лесно, по-естествено, сякаш следват някакъв собствен ход и логика и по неразбираем начин се подреждат в живота ти. Да останеш верен на вътрешната си посока е най-трудното. Но и най-ценното нещо, което човек може да научи в иначе изпълнения с лицемерие, подлост и постоянно летящи към лицето му екскременти живот. Защото никой няма да ти позволи да бъдеш действително себе си.

Политиците, родителите, преподавателите, религиозните водачи, мафиотите, фанатиците, шефовете на рекламни отдели, психолозите, психиатрите, психопатите, психоактивните вещества, канабисът, виаграта- всички те дърпат към собствения си свят, твърдейки, че няма да се справиш сам. Че ще сгрешиш, не познавайки живота, за което после дълбоко ще съжаляваш. И вероятно са прави. Но кой е казал, че е лесно? Кога изобщо човек бърка? И защо да нямаш право да бъркаш? Това е един от проблемите: хората биват учени никога да не грешат и така стават толкова колебливи, толкова уплашени, толкова стреснати, че съществуването им се обезсмисля. Защото най-голямата грешка е страхът от грешките. Той със свръхзвукова скорост те понася в един измамливо-паралитичен свят с особена система от значения и посоки. Той спъва всяка твоя стъпка, запушва всеки твой порив и те кара да спираш винаги по средата на пътя. Страхът от грешките предизвиква верижна реакция от грешки. И вместо да се предпазиш, превръщаш целия си живот в една огромна грешка. Човек не бива да се притеснява прекалено много. Независимо какво му казват. Защото грешките са хубаво нещо. За предпочитане са, отколкото разни идиоти с рудиментарни разбирания, латентни хомосексуалисти и феминистки, излъчващи странен венерически чар, да ти казват как да живееш. Кои сте вие бе, страхливи копелета, та да определяте правила на хората. Но така става винаги.

Обществото, религията, семейството, образованието се опитват да те направят все по-стереотипен и все по-предсказуем. Наливат в съзнанието ти готовите формули на безброй минали поколения, които ти навяват усещането за някаква почти атавистична обреченост. Сграбчват те и започват да моделират нещо в теб. Дават ти фалшива идентичност заместител на твоята истинска. Всеки ден, всяка секунда убиват нещо твое. Затова и в обществото има едно дълбоко очакване, че ще се държиш точно като другите. В момента, в който постъпиш различно ставаш ексцентрик, странник, аутсайдер. Да си аутсайдер означава да си различен... и вероятно сам. Защото хората много се страхуват от странници. Тогава просто отпадаш от класацията. Не влезеш ли в привичния ритъм на съществуване, никой няма да те търпи. Така ставаш зависим от мнението на хората. Ставаш толкова зависим, че губиш всички следи на своето вътрешно чувство. И правиш това, което се очаква от теб... и което трябва. Същото "трябва", което се е сейвнало в мозъка ти още от най-ранна възраст, унищожило е спонтанната детска вяра, а сега е част от поведението ти.

Същото "трябва", заради което пропусна любовта на живота си, заради което работиш някаква шибана работа, заради което се чувстваш толкова смазан и изхабен и заради което, в крайна сметка, си тъй нещастен. Да си индивидуалист е най-голямата смелост. Да плачеш, когато ти се плаче, да се смееш, когато ти се смее. Да търсиш това, от което имаш нужда, а не да се задоволяваш с нещо, което останалите са ти наложили. Няма значение, че всички са против теб. Важен е твоят опит, твоите разбирания, твоят смисъл. И, да! Ще грешиш! Но няма пряк и лесен път към свободата да бъдеш себе си. Грешките съпътстват твоето лутане. Нужна е смелост, вътрешна освободеност, право на експеримент. И тогава наситеният ти с емоционални превратности свят ще ти бъде наистина полезен. Защото истинско е само онова, което се е случило лично с теб. Никое шизофренично същество няма право да ти обърква живота и да ти отнема възможност за избор и собствен опит... Може би станах твърде емоционален. Не знам защо? Не ми се щеше да е така. Всичко е наред. Просто... мамка му, много е яко да бъдеш себе си.