Докога бе, Господи, докога?! Айде вземи се успокой и остави тази твоя безмилостна поучителност и упорита назидателност, че от толкоз траурни дни не ни останаха сълзи. Ама какво очакваме... Заради безхаберието на глупците винаги страдат невинните. Заради нелепостите на безодговорните все други са жертви. 

     

Докога бе, Господи, докога? Но вината си е наша... че ако за децата си не се грижим, както трябва, за кого тогава да го правим. Защото, какво утре ще забравим. Монотонния поток на ежедневието ще ни повлече и ще потънем в рутинноста и стереотипите на мизерния ни живот. А после, някой ден, отново ще проклинаме съдбата и ще си говорим глупости за това какво е трябвало да направим... Това да пратиш децата си на ексурзия и после... Глупости пиша! Всички думи са безмислени. И този текст е безсмислен. Ама да обявяваме траурни дни в това много ни бива. То си е като някаква гавра с тия деца. Да се види и да се чуе всенародната мъка. 

Не ща го аз вашия траур. Че мъката за един ден минава ли, бе? Вие ще ми кажете кога и колко да страдам. А като обявявате такива дни какво, повече ли по-малко ли ще е болката? А кой ще обяви траур за тези, които всеки ден загиват простреляни на улицата; кой ще обяви траур за тези, които умират от студ и от глад в някоя канавка или за наркоманите, дето сега ги лекуват не с друго, а със затвор. Само че, те са безизвестни. За тях не се говори, някакви безполезни анонимнице... 

Траурът в душите си трябва да носим. И все да ни напомня, че не теб, Господи, а себе си трябва да питаме докога ще сме тъй неразумни.