Първо. Бракът е една от най-грозните институции, които човекът е могъл да измисли. При това - с най-добри чувства. Какво да се прави, както се казва, пътят към ада е постлан с добри намерения. Нямам нищо против добрите намерения, но силно се съмнявам, доколко интелигентни са били хората, които са ги измислили. 

И второ. Бракът не само, че е ненужен , но и е напълно безсмислен. Единственото, което той ти носи е заядлива тъща или свекърва, халка на пръста (символ по-скоро на глупостта, отколкото на любовта) и болезнено-травмиращо чувство, че не можеш просто да си тръгнеш, ако животът ти започне да придобива драматичен оттенък. Или ако го направиш, ще ти се наложи да преминеш през деветте кръга на ада. 

Логичен е въпросът защо тогава хората се решават на тази безумна постъпка? Ами, щото си нямат друга работа! Може да се каже, че това е един лош навик. Като цигарите! Всеки знае, че е кофти, че е вредно, че може да ти съсипе живота и въпреки това му се отдава, като си мисли, че може да се откаже по всяко време. Big mis-take! Дори да го направи, което ще му коства усилия, достатъчни да изкачи два пъти Еверест с ролкови кънки, пак няма да се отърве без тежки и трайни материални, психически, а понякога и физически последици. Освен това, аналогично с цигарите и другите вредни постъпки, съотношението време-проблеми е правопрпорционално. Тоест, колкото повече отлагаш във времето, толкова повече проблемите се увеличават и става все по-трудно да се откажеш. Разбира се, бракът като навик е само повърхностно обяснение. Съществува много по-дълбока причина. В дъното на цялата заблуда стои митът, че истинската любов е вечна. А любовта е вечна колкото и маратонките "abibas", които един приятел си купи от "Илиянци". Имайки предвид, че хората се променят непрестанно, тогава как си вярват като се вричат във вечна обич, "докато смъртта ги раздели", при положение, че след десет години те ще са се променили, и практически са се врекли на човек, който още не са познавали.

Истинската любов е по-преходна от всяка друга. Вероятно в онзи момент си бил вулкан от чувства. Сърцето ти е биело с бързината на шевна машина "Singer", опитвайки се да разбие гърдите ти и да се слее с това на любимия човек. Цялото ти същество е ликувало, създавайки усещането, че всичките ти мечти са вече реалност... Един ден любовта си отива и ти нищо не можеш да направиш. Така неусетно, както е дошла и те е опиянила с благоуханието си, тъй неусетно един ден ще си тръгне и ще останат само спомените. А спомените не носят радост... най-много да ти донесат утеха. Но не и радост. А това не е истинският живот. Човек, живеещ с миналото е просто сянка. В един момент осъзнаваш, че вулканът е утихнал, миговете са отминали и ти няма как да ги върнеш. Нищо не може да се повтори. Няма да е същото! И тогава започваш да се страхуваш, че вече няма да попаднеш на човек, с когото да изпиташ подобни чувства. Затова се вкопчваш в това, което е останало от връзката ви. Но то не е любов. Ти можеш да си мислиш, че е, но не е. А любовта въобще не се интересува какво си мислиш ти. Тя отдавна си е отишла.

Бракът е точно това. Опит да се задържи любовта. Неизмеримо тъп опит. Само един глупав човек може да си мисли, че е възможно да задържиш това, което сам не си предизвикал. Любовта не е сделка и е грозна картинка да се опитваме да я затворим в измислените си законодателни системи. А там, където бракът е щастлив това не е заради, а въпреки него. Общо взето, човек трябва да има свободата и смелостта да си тръгне в определен момент. Ако не го направи, рискува да превърне някогашните прекрасни мигове в болка и омраза. При това узаконени. И ако всичко се обърка заради една тъпа грешка, "тя" ще е принудена до края на живота си (или неговия) да приготвя салати и да понася самодоволното му изпускане на газове след незадоволителен секс. А "той", със стоицизма на християнски мъченик, ще трябва да търпи невротичните и кризи, постоянните оплаквания и пискливо- режещия и глас, предизвикващ мозъчно сътресение всеки пък, когато е влезнал с обувките в спалнята или не е вдигнал капака на тоалетната чиния.

В по-напреднала фаза "те" ще спят на различни легла и само в редки случаи ще малтретират телата си с онези безсмислено изморителни и хаотично безполезни движения, с които оправдават отношенията си. Като след това "той" ще разказва в бара, че се е борил с бидон, докато другите правят секс, а "тя" ще споделя пред приятелките си, че докато си мие зъбите, стига до по-голям оргазъм. А възпитанието на децата им ще се изчерпва с фрази от рода на: "Баща ти да не е сакат, че ме караш мене" и "Може и да съм казвал на майка ти' разплуто казахстанско говедо', но ние се обичаме". Жалка история! Може някой дори да се е познал в нея. Така че всеки трябва да има възможност да си тръгне (без да се налага да намесва държавата), ако нещата не потръгнат. И това не е бягство, а стремеж към щастие. И ако след като се разделят и двамата почувстват, че не могат един без друг, те пак ще се съберат. Не заради закона, не заради ритуала, не заради общественото мнение... а заради любовта. Защото на "него" ще му липсва нейния мек и сънлив поглед в неделя сутрин, палачинките й с боровинки, блестящата коса, ароматната кожа, леките й стенания, когато се любят. А "тя" ще си спомни как "той" разтрива гърба й, когато е изморена; как й готви картофена супа, когато е болна; как я очарова с изненадите си, забавлява я със смахнатите си шеги, а след това нежно я целува по коремчето. Ще се съберат заради споделените погледи, взаимното доверие, красивите мигове, които си даряват един на друг. Това е! В брака няма мистика- само известна практичност. А любовта... тя е съвсем друго нещо.