Преди години си бях купил, синьо кожено яке. Вносно, марково :)), от истинска кожа! Беше ми точно по мярка, по – удобно яке не бях имал. С годините, обаче боята се поизтърка. Отидох в единственото останало ателие или както му се вика там за пребоядисване и тем подобни щуротий в моят град.

 - Добър ден, поздравих любезно. Ако може синя боя за кожа.

- Няма, има само текстилна пък и вече две години не сме получавали този цвят.

- В такъв случай ми дайте безцветна боя, поне да си освежа якето.

- И безцветна нямаме.

- А каква имате? Не се отказах аз!

- Черна, но трябва да си купите и терпентин за разреждане. (От неудобство, че не знам що за чудо на техниката е този терпентитн изслушах продавача докрай)

- Боята е изсъхнала. Получихме я преди три години, цял бус.

Черна боя не ми трябваше и тъкмо да си тръгна когато продавача ме спря.

- Почакайте, може би можем да измислим нещо. Един мой приятел може да ви намери синя боя, но ...

- Разбирам (Не зная защо точно в този момент понижих глас.) Искате нещо отгоре за услугата? Готово.

- Ще заплатите точно по ценоразписа, но моят приятел е много запален по манекеската литература. Много ми се иска да го зарадвам с последната творба на Хорхе Букай.

Пресметнах набързо наум вариантите. Казах си, какво пък. Якето струва цяла камара пари, пък и е най – удобното, което имам. Едва ли тази книжка струва повече от десетина – петнадесет лева. Та това са ми две – три кутий цигари. Няма смисъл да обикалям като луд и да търся боя, по – добре да взема книжката.Записах си името на писателя, името на книгата и в следващия миг вече бях в близката книжарница.

- Добър ден – поздравих най - учтиво. Трябва ми Букай.

- Кой намръщи се се продавачката. При нас не работи такъв.

- Хорхе Букай, обясних аз. Става дума за книгата “В тази държава няма крадци”

- Нямаме я. Няма и къде да я намерите. На борсите отдавна я няма и второ издание не се очаква скоро.

- Няма ли някакъв шанс да се намери все пак (настоях, аз).

- Виждате ми се познат, отвърна продавачката.

- Не сте ли вие момчето от акумулаторите срещу спирката.

- Да отвърнах, точно същият (и наистина до преди няколко месеца с това се занимавах).

- В такъв случай може и да се измисли нещо, да сме си взаимно – полезни един вид. Виждам, че силно се интересувате от книгата. Имам един приятел, който е в състояние да намери всяка книга. Но му трябва нов акумулатор за корсичката, та ако му направите някаква добра оферта ще стане работата.

- Първата мисъл която ми мина през ума беше “Е това не може да е истина” Но какво пък, усилията си заслужаваха. С колегата си имахме уважението, и бях сигурен че ще ми направи отстъпка. В крайна сметка якето ми отново щеше стане като ново. Изтичах набързо до доскорошната ми работа. Направих се че не забелязвам доволното потриване на ръцете и ехидната усмивцича на лицето на вече бившата ми шефка при появата ми. Бях сигурен, че този път всичко ще е наред. Влязох в магазина. Заварих някакъв непознат за мен младеж, което малко ме разочарова, явно не ми беше ден.

- Здравей,(поздравих го) търся Иван.

- Тук няма да го намериш. Напусна.

Е няма такъв карък, казах си наум. Реших да стрелям направо докато шефката още се размотава отвън и попитах.

- Каква отстъпка ще ми направиш за ето тази  шейсет амперова варта?
- Никаква. Отстъпки правим само за фирми и то, когато става въпрос за количества (отряза ме хлапака).

Толкова много знаех за това място и за всички варианти, цени и прочие, но не исках да се правя на интересен и да хитрея като го занимавам с глупости от рода на "Аз съм ти бивш колега, трето - пето и други такива".  Една неволна мисъл ме напуши в смях. В първият момент се получи малко неловко, но сравнително бързо успях да се събера и го попитах:

- От какво има нужда твоят приятел дето може да ми направи прилична отстъпка.

- От нови кецове (смеейки се ми отвърна той).

И така отново колелото се завъртя и аз отново тичам... влизам някъде... , поздравявам..., оказва се че познат на продавачката си обзавежда жилището, а пък аз съм им познат от мебелния магазин (новата ми работа). Търси си човека спалня и скрин в розово... , всичко се превръща в един безумен затворен кръг.

Престанах да нося скъпото си яке. Заприлича на нищо, имаше нужда от сериозно освежаване. Търсех розов скрин и спалня. Един ден отидох на пазара. Докато обикалях и гледах зърнах на един щанд туби със синя боя за кожа. Не повярвах на очите си. Та това бяха розовата спалня и скрин, акумулатора, кецовете, рядката книга и навярно още куп други ценни предмети! Купих цяло кашонче. Прибрах се у дома и въодушевено затърсих якето. Открих само някакво непознато черно кожено яке, а от синьото и спомен нямаше.

- Знаеш ли къде ми е синьото яке, попитах жената.

- Ей го там, посочи тя черното яке. Дадох да го пребоядисат, нали каза че никъде няма синя боя.

След няколко дни отидох до ателието, за черна боя. Гледам на рафта само синя. Току - що им докарали боята. Получили цял бус синя боя, а черната междувременно се свършила! Този път поне купих терпентин, докато го има още.

Толкова за синьото ми яке. Сигурно повечето хора прочели тази история ще си кажат, че това е пълен абсурд и измислица. Да така е. Около 80 % от написаното наистина е измислица. За съжаление обаче всичко в тази страна се случва точно по този безумен начин. Както казва един приятел: Нещата са навързани като свински чревца :)). Почти всички в тази държава или по – точно на тази територия са станали някакви тарикати на дребно и "ММА" бойци разбира се. Всеки си има своите дребни далаверки. Наскоро пък един друг приятел ми каза, (по друг повод) че според него не Америка, а България била страната на неограничените възможности. Може би ще се окаже прав. Тук всичко е възможно и за всичко си има човек (един приятел), който да ти свърши работа на определена цена. Жалко е. Въпреки това не спирам да подхранвам надеждата си, че тези след нас ги чакат по – светли дни. Всичко зависи от нас. Тук и сега. Докато не проумеем най – накрая че ние сме хората които трябва да положат основите, нещата няма да се променят. Нашият избор и пример за подражание на подрастващите е възможно най – лекият от векове наред история. За сравнение ще дам героичната саможертва на дедите ни, които по време на турското робство е трябвало да избират да сложат чалмата и цял живот да търпят зверствата и гаврите на поробителя или да посеят семката на свободата, като сложат главата си на дръвника. Нашият избор наистина е лесен. Ние просто трябва да изберем да бъдем хора а не маймуни, услужливи, добронамерени, състрадателни...

Аз отдавна съм избрал и съм сигурен че не съм единствен. На тези които още имат колебания ще кажа само, че за да започнат да им се случват хубави неща, неща които никога не са им се случвали трябва и те да правят хубави неща, неща които никога не са правили.

Слагам край на тази безумица с една интересна история, която чух наскоро.

Имало едно време :)) един велик и мъдър индиански вожд. Преди да си отиде от този свят завещал на сина си един пернамент, като му казал да го прочете или когато е най – зле или когато е най – добре. Младият индианец бил храбър и мъдър като баща си. Станал велик вожд. Имал прекрасно семейство, а племето му се превърнало в най – великото за времето си. Един ден седял край реката и размишлявал над живота. Спомнил си за думите на баща си и пернамента. Казал си по – добре от това няма накъде да стане. Събрал кураж и разгърнал листа, а на него писало: Синко, помни че няма да е винаги така!

Така че бъдете реалисти, очаквайте чудо! :)

Поздрави от Корнахолио