Сурва 2013

1.2.13 | Категория: От време оно | Публикувано от: Утопия

„Сурва” – Перник 2013

Празникът на маскарадните игри или така нареченото Кукерство е един от символите на милата ни родина. Този ритуал датира още от езическото ни минало, като основната му идея е да изгони злите духове и донесе добра реколта и здраве на съселяните си. Международният фестивал "Сурва" в гр. Перник е най - авторитетния в България и на Балканите традиционен обичаи с маски. Той пресъздава древната обредност, част от Българската фолклорна традиция. Наскоро попаднах на най - красиво описание на това чудо - Кукерите написано от Лозинка Йорданова из Хубост за бъдни векове! Надявам се да му се насладите, както и аз.

Полазят ли първите тръпки на пролетта, подухне ли развигорът по голите върхари и дойде време за пролетна сеитба, тръгват кукерите — яки мъже, облечени в чудни одежди, за да подканят стопаните на полето. Със себе си носят дървено рало и заорават   символично бразда на мегдана Някой държи под мишница шиник с жито и разпръсква зърна, като че ли   сее на нивата.

Съхранил тая традиция на старите траки, Българикът и днес очаква с трепет и радост кукерите в своя дом. Кукрите ни радват в последните дни на януари, когато набъбва всяка пъпка и земята се събужда за нов живот. Топло или студено, щом дойде кукеров ден и се разиграят кукерите — дошло е времето!    Народът ще плъзне по ниви, лозя и градини, ще среща новата стопанска пролет. Понякога дълбок сняг покрива селата и те изглеждат като заспали. Но това е само привидно. Във всяка къща кипи живот — трескава подготовка за най-мъжкия празник в годината. Невестите изваждат от писаните ракли своите момински премени — престилки, грейнали от багри пъстроткани наметала, губери, лъскави гердани, които ще пръскат зарево ло гуглата, изкусно извезани като слънце, като звезди, като момини очи... Стягат се хлопките, навущата,   сабята, „калъча", черните върви, кръстосани по народному върху бели навуща. Готвят се и млади, и стари. Първите кокичета украсяват вече селските дворове, а момини ръце ги късат за кукерските гугли. Пъстротата от маниста, цветя, панделки и прежди замайват главите. Звъннат ли хлопките по кукерските пояси и въздухът запее от чановете стародавни напеви, всичко напомня за онези стари времена, когато хората са вярвали, че звънците пропъждат злото.Стаеният сняг по скатовете на реката няма да попречи на здравеняците да се гмурнат в ледените й води.Каква тайна крие този обичай? Стар е, а всяка година идва жизнен и млад!

И не ни омръзва, както не ни омръзва пролетта, цъфналата ( за кой ли път) ябълка в градината!
Етнографската наука непрестанно попълва обясненията на това изключително явление в нашето културно-историческо развитие. Ярез този обичай се откри етническата връзка между тракийското население и първите славянски заселници на Балканския полуостров. (До тези изводи достигна българският учен Петър Петров).

Кукерите се срещат предимно в Югоизточна България, а в североизточната част този обичай се появява рядко и се счита за появил се по-късно от тракийското население, преселено на североизток по време на войните.
Символичното заосяване и заораванена мегдана показва, че обичаят има връзка с прехраната на населението, а от историята се знае, че земеделието е един от основните поминъци на траките.
Според античните автори Херодот и Омир — Дионис е негръцки бог, чуждоземец, дошъл от север. Култът към богът бил разпространен из цяла Тракия, която е негова родина. Той е бил тачен от всички тракийски племена — й беси, и меди, и дантелетй.
От 6 в. пр. н. е. Дионис става гръцки бог. Той влиза в древногръцката митология като откривател на лозята, като изобретател на виното.

В чест на бога в Гърция празнували два пъти в годината. Изключително тържествени били празненствата, които ставали през месец антестерий (февруари). Те се чествували с шумни шествия и веселби и траели по три дни.
След появата на християнстката религия и залеза на езичеството култът на Дионис не е изчезнал безследно. Повече за кукерски игри през 6 век от н. е. намираме в житието на мъченика-християнин Дазий.
Този култ преминал и у Българите и векове наред останал да живее в цикъла на календарните ни обичаи — кукерските игри.
Ритуалите, които извършват кукерите, са пряко обвързани с дейността на хората и , надеждата им за богат плод от ниви в градини. Главният кукер благословникът се клатушка наляво, надясно за да покаже, че тази година тежко жито ще огъне класовете доземи. После пада на земята, та тежка жътва да има през това лято. А когато грабне шиника и започне да пръска житото по мегдана, „царят" на кукерите благославя: „От едно зърно хилядо! Както е   пълна крината, тъй да е сита годината!". Тежката дрянова сопа със завързан мех накрая,   наречена „Помет", разтърсва земята та да се чуе благослова и да се сбъдне пожеланието. Свърши ли сеенето, търкулва шиника с надежда да се обърне отворен. Добър знак е това — пълни ще са хамбарите. Обърне ли се с дъното нагоре — трудът на халост ще иде! След този обред на мегдана гръмват хлопките в ритмичен танц. Стъпките са отмерени, тежки и песента на хлопатарите се слива с богата музикална хармония, като че ли хилядно стадо е поело отвъд баира.

Селата дишат в празничната омая и пеят, както за Кукеров ден се пее. Къде ли е умората в очите на тия хора, та така радостно блестят! Къде ли оставятгрижите на делничния ден? Дали традицията — пуснала дълбоко корени в живота им — е заела най-важното място?. Тя живее в народните веселби.

И още за кукерите от Лозинка Йорданова . . . ДА МИ РАЗЧОПЛИШ ДУШАТА

Доближих се до осемдесет и седем годишният дядо Иван Молдованов от село Калипетрово, Силистренско, който с умиление гледаше кукерското шествие, и го запитах: кой пореден кукеров ден посреща. Той ми отвърна с добродушна усмивка, в която се четеше – от къде се взе пък ти, да ми разчоплиш душата. Спомените съхранени в душата му, като златни зърна се отронваха и ме пренесоха в годините – осем десетилетия назад.

Откакто се помня — бодро каза старецът - И под османско сме били, и чокойско сме търпели, но откогато се помним, на този ден кукове играят. Това е за берекет. Поробителите и от сянката си се плашат. Зад всяка маска съзираха бунтовник, мъчеха се да ни забранят празника, но не успяваха...

Видях го дядо Иван шестгодишен хлапак, с боси крачета да тича след воловете по браздите на чернозема — капнал от умора по чуждото. Но дойде ли Куков ден батьо му го учи на куковски стъпки и той умело зарипва, удрят го хлопките по тънките крачета .. . Треперливият глас на стареца не секва ... — „Да си кукер е въпрос на издръжливост".
А майките, скупчили се на мегдана да гледат, сочат с пръст усмихнато децата си и току питат:
— Виж, това кукерче е моето, по скачането го разпознавам, малко ли го учи батко му?
В ранната утрин на мегдана беше излязло цяло село. Къщите са обезлюдени. Дядо Иван се наведе и тихо ми сподели:
— На този ден можеш да обереш къщите — жива душа нема, а в нашето село никой дом не се оключва. Обичай е това, е... Вижда се, че по дългия си път традицията е събрала най-красивото, което народната фантазия е сътворила. В обредите съзираме ревностните последователи на извървения път на обичая, а в пищното облекло и разточително многобагрие — големия народен, самобитен художник — сътворител на красота.

Куковите гугли и одежди са съкровище на народните ценности, защото са уникални, защото носят оня дълбок стремеж
към красивото, който е присъщ на нашия народ.

Кукерските гугли, маски и образи са най - Разнообразни островърхи или пресечени (подобие на трапец), или като качулки. В горната третина са наредени изкуствени цветя. Под тях са изрисувани в контрастни цветове с плат — очи, уста, бузи. Носът е с остр върх, конусовиден, завършващ пампон от вълнена прежда. Ликът е осеян с мъниста в най-различни форми и съчетания, разноцветни и разнообразни по големина и вид, но подредени с вкус, като лъчи, като цветя, като звездички или пък в ОПР делени геометрични фигури. В задната част на гуглите народният творец е зашивал бяла вълна или коприна, неопредена, а от върха свободно се спускат бели, червени, сини розови копринени панделки.

Кукерското облекло се стъкмява за празника. То не съществува самостоятелно. Затова и всяка година е ново, по-хубаво. Краката си кукерите увиват с пъстри престилки. На гърба си намятат кичен губер, който се прихваща със закопчалка така, че покрива гърба като пелерина. Такива са кукерите в Бургаския и Сливенския район.

Друга хубост имат маските на „старците" от Средногорието. Те са островърхи бели качулки, извисени нагоре или легнали на гърба, декорирани с апликации в ярки багри — нашити с маниста и вълнени пискюлчета. В Павел баня и Турия високата качулка в задната част е покрита с ярешка кожа, а в предната част е украсена с многослойна апликация. На върха има кукла, която в древността е била парцалена, но винаги е правена като булка. Ризата е бяла — кумова с шевици. Тя трябва да е „по-отчетна" — споделят турийците. Ръкавите са запретнати до лактите, а на лявата ръка е вързана кърпа „чевре". Дясната трябва да е свободна — „да се мята като ластовица". Съчетанието на кукла и кожа са неотменни елементи на гуглата от този район.

В Момина баня, Пловдивско, наричат кукерите „джумали". Чаталесто дряново дърво се изправя до метър нагоре с изкусно подложена кожа и подбрадник, за да стои изправено. Когато му дойде времето, най-възрастният грабвал теслата и отивал гората да търси дрян. Отново дрянът се оказва най-добро дърво — жилаво, но леко. А после момини пръсти и момина скопост обсипвали каука (образа) с маниста и пулчета, с лъскави накити и цветя, с паунови пера и китки. Ситни маниста изписват носа, устата, веждите, очите. Четина замества мустаците. Какви ли не още галантерийни дреболии не окичват образа, та като го види за пръв път човек да се диви на хубостта му, на страхотията му, на величието му.
Джумалите радваха окото и на мало, и на голяма — думаха старците от Момина баня. — Цяла седмица по Сирница смехът и радостта ни бяха за тях, за джумалите. Те заставяха младите да се вълнуват при китенето, момите да тъкмят зокумени китки с варак за каука на любимия, старите да въздишат по избора на тяхната щерка или син, а лудите глави да се завръщат за този ден, в който и край на земята да се намират, за да поиграят и се повеселят на Джумалов ден.
Кръстьо Иванов от този край споделя в своето писание: „Всеки можеше да посочи от коя къща ще излезе джумал. Но лавината от жива маскирана маса залееше ли улиците никой никого не познаваше. И най - непохватният ученик можеше тази седмица ако не друго, поне джумал да нарисува. Да го оцвети, да прибави нещо, което детската му фантазия ще роди".
Притегателната сила на празника се в колектива, в задружната радост. От тази колективна   радост,   скрита   под маските най-много   се   плашели   поробителите, те тръпнели и пред силата на тази гледка когато залее мегдана и къщята. Защото не с знае от кой ъгъл ще дойде отмъщението за поруганата чест и достойнство.

Ако трябва да обхванем голямото разнообразие на това чудновато народно изкуство от обредните карнавални игри на нашите предци   и съвременници, не би останало време да поговорим за другите видове изкуства. Затова ще се задоволим с казаното за кукерите. Те   крият някакво тайнство и романтика. Може би защото ни връщат в земите на древните траки. Там, при корена на един обичай! Той придава особено своеобразие на българската народностна характеристика днес. А може би е повластно вълнението   пред познанието,   пред обредно-митичното действие? И то поставя въпроса пред теб. Така ли е било някога? Така ли са изглеждали, когато са се раждали? Защо във всяко действие има „добро" и „лошо"? Всичко е някак и странно, вълнуващо. И дори те изморява изобилието на причудливи хрумвания и чудатости. Може би усещаш онази вътрешна сила, която крепи обичая от поколение на поколение, от век на век. Види се, изкуство е да разбереш този вид народно изкуство. Съзираш вечното във всички времена. Това може би ще те застави да поемеш щафетата, в която е скрита душата на нацията, и да я предадеш на ония след теб, които ще я обогатяват и допълват, за да съхранят непреходността на тази хубост.
А сега ...
Разтварям бележника си.

Мразовита януарска утрин. Ние сме леко подранили гости на село Кошарево, Пернишки окръг.. Реката, която дели селото на две, е замръзнала. Откакто помнят старите все на този мегдан, край тази река са ставали игрите на маскираните сурвакари.

Изведнъж залумкаха звънци, разтърсиха земята. Първите лъчи на светлинка ли донеcoxa това видение, което сякаш заля баирчето оттатък реката? То идваше, приближаваше, а нас ни полазиха тръпки. Иска ни се да притиснем уши и да хукнем да бягаме, а не знаем защо, стремим се напред към него. Пред нас се очертава чудовище. Тяло покрито с перушина, опасано, с тежки хлопатари. Главата му е на глиган с червеникава муцуна, а нагоре — цял човешки ръст, крила от птица, разперени като голямо ветрило. До него друго животно. Очите му — дълбоки купи, крив нос, зъби от огромни бобени зърна, брада, мустаци, рога ... Ето други — глава на козел, на мечка, на лисица, заешки кожи, обрамчили друг образ, бухал със святкащи зловещи очи, триглави змейове...
Страхотия! ...
Като в странен калейдоскоп се въртяха, танцуваха птици, рога, опашки!
Селото се е стекло да гледа.
Всъщност трудно е да рашиш за кого по-вълнуващ беше този празник. За тези, които се предрешваха и по цели нощи не спяха, за да направят своя лик по-интересен, по-страшен, по-голям? Или за Цялото село, което го очакваше с нетърпение и радост, и е осъмнало тук на мегдана в тази мразовита утрин.
Кой ги е научил тези хора да майсторят
ликове и облекла?
— Кой ли? — Всеки сам - отговарят кошаревци.

Майсторлъкът е да запазиш тайната докато си правиш лика, та да не го повтори някой готованец.
Месеци наред преди „сурова, те събират
пера, кожи, избират си образите правят си дървени крепилки. Ликовете на момците са огромни, толкова високи че понякога стигат цял човешки ръст и се иска много сила, за да се носи това чудо на раменете. Вечерите в къщи са шумни и весели. Има работа за ВСИЧКИ. Децата събират пера и гледат да са   различни цветове – от бяло до черно. Жените помагат при китлото - боядисват прежди, подготвят облеклото. Момите изваждат от сандъците си най-хубавите гердани, най-тежките си накити и ги пришиват върху лика. А когато се сбере дружината на мегдана, момата ще познае своя момък само по гиздилото което му е дала. Иначе никой никого не може да различи.

Живописна е гледката на сурваките от Западна България. В смълчаната зимна новогодишна нощ звънът на хлопките и чановете разтърсва тишината. Силуетите им се отличават като прелестна гледка, а животинските им причудливи ликове напомнят за оживели легенди за митически същества.
Останал е в броеницата на времето и този романтичен обичай, пазен от потомците на най-старите славянски заселници по тези места — сурвакарските маскирани игри на Нова година.

Поминък на славянските ни прадеди е бил и ловът. Затова по ликовете и облеклата на сурвакарите има не само животински елементи — кожи, пера, рога, опашки, но дори и цели животни.

Обичаят утвърждава зрелостта на момците да бъдат задомени и да поемат кърската и стопанската работа.

Някои наричат маскираните мъже на Нова година-кукери. Не! Това не са кукери. Сурвакарските игри на маскираните мъже от Западна България са наследен обичаи от древна трудова дейност на славякките племена. (Това е констатирала науката до сега). Затова и когато спохождат къщите, те благославят:
Да е честита и здрава годината,
да е пълна с ягнета прасета,
да е благодатна с всичко което показва, че това е новогодишен обичай. Във всеки дом е сложена трапеза със специални обредни ястия за благословииците.
Внушителни са маските и ликовете на сурвакарите. Формите им са най-разнообразни: тристенни, като пирамиди, елипсовидни, звездообразни, многоъгълни... Те са един образ на народното умение и вроденото естетическо виждане. Понякога ликовете със своята фантастичност граничат с тръпното усещане за страх.
Интересни по своята внушителност са гуглите от Разлог. Те са високи, конусовидни — над един метър височина, изработени от ярешка кожа в черно или кафяво. Имат прорязани дупки за очи и уста, а на върха — дълга конска опашка. Тя придава на островърхата гугла особена хубост на идол.

Ярешко е и облеклото на василичарите от Разлог.
Двата обичая — кукери и сурвакари, съществуващи под различни наименования — кукери, бабугери, джумалари, василичари, сирвискари и други, имат древно потекло. Свързани са с трудовата стопанска дейност — ловуването у славяните и земеделието у траките.

Ако се вгледаме в карнавалните игри и на кукерите, и на сурвакарите в исторически план, ще открием, че те са отражение на обществено-икономическото развитие на народа.

А погледнати като зрелище, те са едно съкровище на изкуството. Синкретичният характер на тези обичаи е ярко подчертан. В тях има приложно изкуство, поетично творчество, театър, музика, танц, макар и в рамките на обредните магично-символични игри.

Тяхната обредност стои далеч във вековете и е свързана със стопанството и семейството.
За старинността на тези обичаи съобщава едно историческо сведение от края на VII век (680 г.). В VI вселенски събор в Цариград (отбелязано е в славянски ръкописи от XIII век) се проклинат игрите с маски, облечени в кожи. А това е време, когато Византийската империя е била славянизирана и са назрели условията за поява¬та на българската държава на юг от Дунав.
Ние сме наследници на древна култура, която е завидно жизнена, обновена и съдържателна и днес. Тя носи много радост на хората по време на тези празнични дни от календара — Нова година и Заговезни.
Можеш ли ти, създаделю на красота, да останеш бездушен към тази неповторима феерия от багри и звуци и да не прибавиш нещо от себе си в нейната съкровищница? Децата на България показаха, че са истински потомци на старите майстори и умеят достойно да носят щафетата на своите деди ...