Как се отучихме да общуваме!

12.3.13 | Категория: За живота от нещата | Публикувано от: Утопия

Някаква скапана идея!

Понякога, само в много редки случаи, на човек му се иска да избяга някъде далече. Далече от целия този градски шум, от мизерията и бедността, от преклонението пред успеха, от грозната употреба на богатсвата, от показността, от организирания хаос и потискащата претрупаност на ежедневието. Ще ти се поне за малко да изоставиш сивата мръсна бъркотия, посмукалата се във въздуха миризма на кебапчета и изгорели газове, да забравиш за всички задължения, обещания и ненужни усилия и за един кратък миг да останеш сам със себе си. Сам - това звучи гордо. Всъщност не, звучи извратено, защото съвременния човек под „сам" разбира самотен, а самотен означава, че не си успял да се реализираш, да се приспособиш да се внедриш в обществото, а това си е чист провал. В крайна сметка ние сме преди всичко общество - човешко, национално, мъжко, женско, гей, информационно, висше и всякакво друго. След това сме малки групи - приятели, колеги, роднини, футболни фенове. И най-накрая... може би... сме хора... личности. И това не е някаква скапана идея. Тук става въпрос за еволюция.

Първоначално в зората на цивилизацията е съществувала разнородна сбирщина от хора. Някакви диваци с различни вярвания, езици традиции и начин на живот, обединени единствено от закона на един предводител с доста неясни функции. Те представлявали някаква неустойчива и трудно контрулируема тълпа, временно обединена от общ интерес, емоция или влечение. Нещо като феновете на ЦСКА след гол на Гонзо(преди време). По-късно, в резултат на съвместния живот, тази тълпа се превръща в раса. Хората придобиват общи черти, започват да се чувстват по един и същ начин. След това тази раса започва да следва един идеал. Този идеал измъква масата от хаоса на случайните епидермални взаимодействия и примитивизма на индивидуалните въжделения и поражда цивилизованото общество.

И така ние сме общество - модерно, объркано, многоценностно. Живеем в епохата на информацията и комуникацията. Свързваме се чрез джиесеми, информираме се чрез лаптопи, пътуваме свободно и общуваме непринудено. Всичко това трябва да прави по-близки и по-пълноценни отношенията между хората. Но не съвсем! Излиза, че цивилизования напредък ни отучи да общуваме. В смисъл качествено, а не количествено. Защото ние си общуваме със символи. Познаваме се по дрехите, по прическите, по колите, по обноските, по и-мейлите. Ние сме символни същества. Имаме си заглавия и отличителни белези, по които ни разпознават. Но не знаем нищо един за друг, защото общуваме повърхностно. Може би затова понякога хора, които си виждал сравнително радяко на фона на останалите ти отношения, ти се струват по-близки от мнозина други, които виждаш всекидневно. Просто сте общували качествено. До толкова, че понякога ти липсват безсмислените разговори за цици, повръщане и пръдни. Но както и да е, за това можеш да си говориш със всеки.

Съвременния човек е самотен по един модерен начин. Той не прилича на някакъв меланхоличен безделник, държащ в едната си ръка череп и чудещ се дали да го бъде или да не го бъде, дали да утрепа мъжа на майка си или да изчука гаджето си. Съвременния самотник въобще не е някой самовглъбен и хленчещ лигльо потиснат и недоволен от себе си. Той е работяга. Бачка сериозно, за да напредне в кариерата, което ограничава максимално личните му контакти. Живее в някой голям град, където хората се запознават, но никога не се опознават, а идеята за голямото весело семейство не му допада особено много. Но също така е възможно да има всичко, от което по принцип човек се нуждае - семейство, работа, приятели и пак да чувства в сърцето си някаква празнота. Защото всъщност днешният самотник е незабележим. Живее си някакъв свои консервиран живот. Той е напълно обикновен - общителен, зает, целенасочен. Неразделна част от социалната матрица и въпреки това е напълно неудовлетворен.

Парадокса е в това, че целият този сюрреализъм на модерния живот ни харесва. Хора. Реклами. Автобуси. Оживление, което не можеш да назовеш, но в което е приятно да се изгубиш. Просто така сме свикнали. Истината е, че ще бъдем безкрайно самотни, ако престанем да бъдем ангажирани. Затова цялата наситеност на всекидневието ни прави по-безчувствен към самотата. Остане ли само, съзнанието ни става неспокойно и търси начин да избяга. Иска да запълни тази голяма празнина с различни знания, отношения и вещи. Но знанията са само
товар, вещите носят кратка утеха (дори да си си купил последния модел джиесем с микровълнова печка, да речем), а отношенията... всички търсят пълноценност в отношенията. Но и приятелството и любовта могат да бъдат страшно обвързващи. И при двете може да се изпитва ревност, чувство на притежание, страх че може да изгубиш другия и поради този страх - толкова много мъка и толкова много борба. Хората всъщност непрестанно се борят с тези, които обичат - странно, наистина странно... невероятно странно. В този смисъл на съвременния човек му трябва нещо повече от обикновени отношения, за да запълни тази празнина в себе си.

Този човек Юнг не го харесвам особено много. Но пича е измислил една супер яка дума - синхроничност. Тя е многоизмерна дума. Може да означава някакво ритмично чувство, може да означава това което хората винаги са наричали любов, може да означава някое дълбоко и трайно приятелство, или че просто няколко сърца туптят заедно без видима причина... мистерия някаква - или поне аз го разбирам така. Това е когато аз нямам нужда от теб, ти нямаш нужда от мен и въпреки това сме си безкрайно полезни един на друг. Синхроничност е, когато двама души могат да живеят и разделени и въпреки това съзнателно са избрали да бъдат заедно. Това е онази връзка между човека и природата, която е хармонична и цялостна. Тя не те прави по зависим, а напротив дава ти свобода.

То е като да отидеш в Копривщица с приятели и да прекараш два страхотни дни изпълнени с алкохол, откровения и среднощни пижамени партита; или като да влезеш с приятели в пещера; или пък да чукаш най-страхотното момиче, което някога си виждал в колата на една автомивка. То е като да пътуваш на автостоп към някое неизвестно място или да лежиш върху тревата на най-прекрасната планинска поляна, а очите ти да потънат в безмълвната, стремглава, синя безбрежност на небето... За какво въобще става дума, ебаси. Кв'а самота кв'и пет лева. Това, което ни се случва, е просто провал в общуването. Не можем да бъдем откровени дори със себе си, как очакваме да бъдем такива със всички останали. Общуването ни е само външно, залъгалка за ума.

По определение, хората са организми, социални единици, които по отделно са слаби и уязвими, и съществуват само благодарение на взаимовръзката по между си. В тази относително малка група, те не се различават особено и все пак са изолирани един от друг чрез своите индивидуални граници. Зад тези граници цари самотата. Да го духат всички, които са измислили определенията! Човек е самотен не по определение, а по призвание. Той е самотен, защото не признава своята самота. И как да я признае сред вселената от вещи, хаоса от отношения и безспирния поток от информация, която го залива. Може би, за да надскочи самотата човек трябва да я открие, да я осъзнае, да я приеме и... да я изживее. След като си изживял най-празното във себе си, от тук нататък ти остава само да изживяваш своята пълнота. Тогава и приятелството ще бъде по значимо и любовта ще бъде по ценна и радостта ще бъде по-цялостна. Абе, въобще самотата в класическия си вариант е хубаво нещо. Някой беше казал: „в нейната тишина човек наистина израства". Мисля, че е вярно ако говорим за самотата като уединение. Но в съвременния си вариант тя доста се е изродила.

Истинският проблем на днешното общество е не самотата, а алиенацията. Ние сме отчуждени един от друг. Разделени сме от хиляди стени, в които безспирно се блъскаме до пълно умопобъркване. Класифицирани сме по професии, социален статус, власт, националност. Зад всичките тези определения просто се изгубваме. Както се-пееше: "...Губя те бавно, малко по малко". Социалните роли, които заемаме все повече се превръщат в наша същност и започваме да забравяме кои сме в действителност и от какво имаме наистина нужда... А и тези огромни, претъпкани градове. Приличат на някакви мравуняци, където бездушието на бетона и асфалта просто те поглъщат. Когато един приятел се върна от Ню Йорк ми каза: „Никъде другаде не съм се чувствал толкова сам. Ако искаш да останеш сам отиди в Ню Йорк.". Вярвам му! Животът вече е доста сложен, хем трябва да работиш яко, хем да не прекаляваш. Необходимо е да създаваш много контакти, но е нужно и да търсиш такива хора, с които можеш да имаш по-дълбоки и трайни отношения. Трябва да живееш с ритъма на времето - забързан, модерен, шарен, нащрек, но също така...понякога/само в много редки случаи/на човек му се иска да избяга някъде далече. Далече от целият този градски шум, от мизерията и бедността, от преклонението пред успеха, от грозната употреба на богатствата, от показността, от организирания хаос и потискащата претрупаност на ежедневието.

Живота вече е доста сложен... Не ми пука. Нека заетите хора се борят със самотата. Аз ще довърша тази статия, ще взема едно готино момиче и ще отидем да хапнем фалафели. А после ще отидем в някоя кръчма и ще пийнем с приятели.