Колко често си задаваме въпроса, какво става около нас? Колко често успяваме да се издигнем по - високо и да се вгледаме в света около нас? Замисляме ли се за по глобалните неща или съзнанието ни е заето с делата от ежедневието? Поглеждаме ли по далеч от гадния изпит идния петък, от предстоящия купон, от крайния срок за плащане на парното и тока. За да осъзнаем къде сме точно, трябва да забравим за момент всичко което ни касае твърде лично и твърде скоро.

Вчера докато си преглеждах телефонния указател забелязах,че много от номерата са излишни. Не защото собствениците им са хора с които имаме различни интереси, не защото не бих им се обадил, ами защото тези хора не са в България. Въпреки ,че границите в световен мащаб падат, за нас Българите това не важи съвсем. Не, че нямаме право свободно да пътуваме, просто още не можем да прескочим финанансовата бариера. Когато се разхождам вечерно време забелязвам, че много млади хора ги няма-поне не са тук. Заминали са извън България. Някои от тях работят други учат, трети просто са заминали.

Спрях за момент и погледнах нещата от по високо. Видях, че мястото от което се издигнах е лодка с весла. Приличаше на древна римска галера, където робите с морни чела изпъваха жили с всеки плясък на веслата. Имаше нещо нередно, нещо което създаваше впечатление за хаос. Когато се вгледах, разбрах че от пръв поглед, че дори и от втори не можеше да се разбере кой беше капитан, на лодката?! Имаше неколцина мъже които се дърпаха за дрехите, караха се и се опитваха да се качат на капитанския мостик. Той беше импровизиран и представляваше панер пълен с комати хляб, награда за дневния труд на гребците. Всеки от капитаните даваше различни заповеди, като най - неразбираеми бяха тези на щастливците, които се бяха качили върху панера с хляб. Те гребяха с алчна хищност от хляба, който газеха с краката си и се опитваха да го погълнат докато бяха там - горе. В резултат на това се чуваха неясни команди, устите им бяха пълни, а и те самите нямаха време да се огледат за вярната посока, бяха заети с борба по между си и с грабеж, на хляба(тъй желан от гребците в края на работния ден)! Гледайки своите капитани, гребците бяха объркани и озадачени. Някои гребяха в обратна посока, само защото някой капитан им подхвърляше парче хляб от панера, други се бяха отказали от всичко и просто бяха забили весла във водата, като по този начин възпрепятстваха каквото и да е движение. Лодката беше привързана към огромен съвременен танкер с доста изпокъсано и ненадеждно въже. Някои от пътниците се бяха покачили по него, те бяха въоръжени с тънки игли, а вместо конец бяха вдянали паяжини. Малцина от тях се изкачваха по въжето, някои падаха обратно в лодката, други в океана, а трети успяваха да впият нокти в железния парапет на танкера. Моята лодка се казваше България.

Около танкера имаше и други лодки също привързани с въже;Румъния , Албания, гребците от тях също се катереха по въжетата и на парапета на танкера беше претъпкано. Вгледах се в лицата на тези хора и познах сред тях някои от най - добрите гребци от моята лодка, както и хора които имаха талант да станат добри капитани или кормчии. Цялата тази тълпа се беше устремила към балната зала на танкера, но уви не бяха допуснати, не са имали късмета да се родят на танкера?! Повечето бяха изпращани в парното отделение на трюма да хвърлят въглища. Те бяха доволни, защото вместо да получат едно парче хляб, на края на деня вземаха четири, без значение че работеха по 16 часа. Глашатаи от танкера, с гордост твърдяха, че той се движи така безотказно благодарение на тяхната техническа мисъл, но не споменаваха нищо за работниците в трюма, и за нефта, който изтичаше и тровеше флората на океана. Огледах се и забелязах, че имаше и други лодки около големия плавателен съд. Те изглеждаха по различно. Някак си бяха по горди. Нямаха привързващи въжета, техните гребци с песен си помагаха, да спазят единен ритъм и такт. Въпреки липсата на въжета те се движеха заедно с танкера, а някои дори пред него? Те използваха платна. На техните бордове имаше пътници от танкера които бяха платили за да се повозят и да се насладят на чистия океански въздух, не омърсен от шума на парния двигател, мириса на сажди и нефт.

Съгласен съм, че никой гений не е бил признат в дома си и че ние сме граждани на света. Зная, че никой не може да твърди че неговата родина е най - красивата, особено ако не е видял друга. Но мисля, че момента е такъв - лодката ни има спешна нужда от помощ. Ако най - добрите гребци и капитани се завърнат, и им се даде шанс да се изявят, макар че са млади?! Та нима най -великите гений не са били млади хора. С възрастта човек се научава да се пригажда към заобикалящата го среда, привиква с начина на живот който е водил, а това не е добре в нашата лодка. Мисля, че ако се даде шанс на младите гребци от моята лодка, можем да скъсаме въжето, да опънем платна и хората от танкера да спускат въжени стълби за да се повозят при нас???
  
Гостуващ автор:  Huckleberry Finn

Добави в Svejo

Харесва ти това, което намираш тук, обичаш да четеш материали в RSS четец!!! Ето линк. към нашия RSS фийд.